От редицата с козметични продукти:
— пакет от дванайсет памучни козметични тампона с големината на сребърен долар;
— малка ножичка за кожички, единственото острие, което видя в магазина;
— три… не две бутилчици за 3,98 долара течен коригиращ фон дьо тен в Нашия най-тъмен нюанс!
Кондора забута количката си към опашката пред касата. Белокоса жена се затътри към същата каса. С едната си ръка се подпираше на черен бастун, а в другата стискаше кутия с пуканки за микровълнова. Носеше слухов апарат.
Прекрасно прикритие.
— Позволете да ви помогна — каза той на жената с бастуна, избутвайки количката си пред нея на опашката, и взе кутията с пуканките от ръката й.
— Моля? — попита белокосата жена.
Кондора обаче вече беше поставил кутията й върху конвейерната лента на касата, натрупа собствените си покупки зад нея и прошепна на касиерката:
— Съпругата ми обожава пуканки.
— Аха — промърмори касиерката, без да откъсва очи от работата си.
„И без да ни забелязва — помисли си Кондора, — защото ние сме над петдесетте и поради това сме невидими.“
Е, „самотен беглец“, ти никога не си бил тук, тук е бил прошареният съпруг на белокосата полуглуха жена с черен бастун, която обича пуканки.
Кондора плати на касиерката в брой, получи си рестото. Грабна огромната торба, натъпкана с покупки, и забута количката си към изхода.
Провикна се към белокосата възрастна жена зад гърба си:
— Хайде, скъпа.
Моля те, моля те, моля те…
Чу потропването на бастуна й да го сподиря през стъклената плъзгаща се врата към залеза. Чу, че тя не го издаде.
— Който и да си — каза белокосата жена, застанала до него на тротоара, — да знаеш, че дори навремето нямаше да се навия само за пакет пуканки.
Кондора й подаде пуканките.
— Бих пийнала един скоч — каза жената. — Ами ти?
Беше сигурно десетина години по-възрастна от него.
Навършила беше пълнолетие преди епохата на рокендрола. Отдавна беше зарязала страха. Живееше самичка и спокойно очакваше момента.
— Бързам — отговори й той. — Обаче ти си прекрасна.
Закрачи решително по Пенсилвания Авеню към купола на Капитолия. Зави надясно по Осма улица преди търговските сгради на Капитолия, където на банкоматите имаше охранителни камери, които непрекъснато записваха. С по една торба с покупки във всяка ръка той мина покрай майка с бебе в бебешко столче в джипа, който жената паркираше. Не ги нападай заради колата й.
Небето почервеня. Кондора забеляза проход между две тухлени къщи и се шмугна в пролуката. Изпика се — простъпка, която направо плачеше някой да повика полицията, обаче мъжът остана с гръб към входа за пешеходния проход, докато струйка от живота му с бълбукане изтичаше през кръгъл отводнителен канал.
Когато трябва да вървиш.
Не отивай там.
Той откъсна етикетите от шапката на „Редскинс“ и я нахлупи. Навлече широкото яке върху сивото си спортно сако. Прецени, че огромните очила ала Рой Орбисън ще привличат прекалено много внимание в този вечерен час.
Всичко го болеше. Главата му пулсираше. Стъпалата му бяха натъртени. Усети как пулсът му се забавя и сърцето му вече бие само наполовина по-бързо. Изпи болкоуспокояващо с глътка вода от бутилката, купена от дрогерията. Проходът, в който се намираше, вонеше на собствената му урина, на мокър цимент и на тухли.
Не мога да остана тук.
Не. Отивай. Там.
Вин запуши уши за призраците и с по една тежка торба с покупки във всяка ръка излезе от прохода — спортен фен, който се мъкне на север по Осма улица. Пресече Индипендънс Авеню и пътя, по който беше минал от работа за вкъщи преди по-малко от два часа.
Това са улиците на твоя живот. Не са в родния ти град, а в града, който ти превърна в подобие на дом. Когато ти позволиха. Когато не бягаше.
Вашингтон, окръг Колумбия, под кървавочервено небе.
Закрачи към сградата „Адамс“ през пет пресечки на Трета улица и Ей Стрийт.
Тогава бялата кола беше паркирана на този ъгъл.
Вин не можеше да стъпи на Ей Стрийт тогава, когато официално беше в безопасност.
А сега отиде там.
На ъгъла на Четвърта улица и Ей Стрийт се намираше триетажна къща с бяла мазилка. Сградата отдавна се сливаше с останалите постройки от карето, единственото, което я отличаваше, беше месинговата табелка на бялата стена до черните метални стълби към черната дървена врата на втория етаж. На всички прозорци имаше щори. Очевидно не беше частен дом, сградата изглеждаше така, като че ли никой не влиза и не излиза. Ниска черна метална ограда опасваше подобната на Моби Дик постройка.