Вин застана на ъгъла срещу бялата сграда.
Усети как времето се отдръпва. Чу шумоленето на вятъра. Усети мириса на…
Барут. Пот. Кръв. Парфюма на красива жена, която се казваше…
Как се казваше? Къде са всички имена, имената на мъртвите?
Тогава ти стана Кондора.
Толкова отдавна. Вчера. Тази сутрин.
Той впери поглед в месинговата табелка на бялата стена на къщата. Няма значение какво пишеше там, не беше истина, беше лъжа.
Там веднъж и завинаги беше написано „Американско историческо литературно дружество“.
Това също беше лъжа.
Беше отминало зад гърба му като собствената му сянка, от която няма спасение.
Понесъл торбите си, той пое по Четвърта улица, прекоси източната част на столицата. Погледна наляво към извисилата се сграда на Капитолия, окъпана в алено, после — към примигващото червено на своята пресечка, сетне мракът се спусна и отприщи електрическата светлина, на която сградата на Конгреса засия като череп от слонова кост.
Тръгни в този студен вторник вечер.
Отдалечи се от Юниън Стейшън и от влаковете, които заминават от града, от метрото, от автобусите за Ню Йорк, от ресторантите и всякакви заведения за хранене, от седалките за почивка и охранителните камери, които се въртят високо на мраморните стени и снимат.
Мрак обгръщаше улиците, по които Кондора се мъкнеше покрай градски къщи, в чиито осветени прозорци виждаше млади влюбени, които се мъчеха да проумеят чувствата си, скрити зад своите усмивки. Неопитни родители, които търпеливо хранеха с лъжичка дребосъчето, превърнало ги в заложници на бъдещето. Офисни воини, които крачеха в дневната си, залепени за мобилния си телефон, приковавал ги към кариера на политическо съзнание, власт, статут и подкупи. Пансиони с по петима обитатели, допреди непознати, които се уверяваха взаимно, че времето, когато единствените им доходи са били като сервитьори на твърде скъпо кафе, не са утрешният им ден.
„Истинският живот — помисли си Кондора. — Трябваше да го пробвам.“
Ала той вече от години не обвиняваше никого за поредицата от решения, които беше избрал да направи през живота си.
Нещо не е наред с фаровете на колата в края на тази пресечка.
Кондора спря до два вонящи сиви пластмасови контейнера за смет. Светлината на фаровете изпълни градския каньон между къщите пред него, докато една кола пълзеше, не летеше, все по-близо до него.
С единствено светкавично движение торбите му се озоваха зад двата сиви контейнера, той се метна и също се спотаи там.
Жълти очи се насочиха надолу по улицата към пластмасовите контейнери за смет пред обикновената градска къща. Мъркането на автомобилния двигател се превърна в бръмчене.
„Те са никой — каза си Кондора. — Просто търсят къде да паркират или се оглеждат за изгубеното си куче.“
От бавно движещата се кола не се виждаше никой, който да се тътри по улицата. Никой не бягаше и не се озърташе назад. Дори плъх нямаше върху препълнените сиви контейнери за смет.
Тъмен седан. Два едри тъмни силуета на предните седалки.
Не мърдай. Не дишай. Не допускай да усетят тежестта на погледа ти и ще те подминат.
Червени задни фарове, които се отдалечават… отдалечават… завиват зад ъгъла. Изчезват.
Никога няма да разбереш дали това е бил правилният ход.
Продължи да върви и десетина пресечки не чуваше никакви сирени. Не видя въртящи се червени лампи. Нямаше пътна блокада на Ню Йорк Авеню, което той пресече пред неоновото сияние на „Макдоналдс“, „Бъргър Кинг“ и разположените по диагонал бензиностанции на оцелелите многонационални петролни компании. Когато наближи Норт Капитал Стрийт, пулсиращата четирилентова пътна артерия, която свързваше черепа на Конгресния купол с останалата част на света, Вин усети, че се нуждае от гориво.
Рискувай: посред нощ, на три километра от епицентъра на операцията, облечен с маскировъчен спортен екип, можеш да се тътрузиш из търговската част в северния край на столицата, без да те забележат.
Вин мина покрай преустроена фирма за отпускане на бързи кредити, надникна през предния широк прозорец, видя новото пространство с нарядко разположени метални бюра, явно останали от някое държавно учреждение, маси като от църковна разпродажба, два настолни компютъра, пред които не седеше никой, и един стар колежански лаптоп, озарил лицето на жена на около двайсет и пет със светлокестенява коса. Работеше до късно. На синия плакат зад нея с бели букви под логото на „Проект за публичен тръст“ пишеше: