Днес губим рибата, а утре?
Кондора се отдалечи от жената, която се опитваше да спаси света.
Наляво, наляво, наляво-надясно, наляво…
О, мамка му.
Върнахме се!
Вин се загледа към жълтеникавото сияние откъм закусвалнята на следващия ъгъл. Червеният неонов надпис над широките прозорци гласеше:
ДРАКОН ЮМ
Влизаш в китайския ресторант, в жълтата светеща кутия. Г-образните големи прозорци те правят видим от всяка преминаваща кола. Усещаш пара, топлина след хладната влажност навън, мирише на пот, на мазнина и на соев сос, и може би мъничко на смет от кофата до стената. От кофата се подава черен найлонов плик. Над кофата висят четиринайсет избелели цветни снимки на храни с надписи от сорта на „Фу Юнг“ и „Ло Мейн“. Заставаш пред преградата от брониран плексиглас, която отделя клиентите от готварските печки, покрити с тигани, тенджери и хладилници с бутилки с безалкохолни напитки, които никой крадец не би могъл да достигне. Облеченият в бяло готвач има някаква мрежичка на главата, стои с гръб към плексигласовата преграда и към теб, поверил бдителността на напрегнатото тъмно лице на жената на касата, която е с блуза на цветя и те изпива с абаносовите си очи.
Наблюдава как ти наблюдаваш черната муха, която жужи от твоята страна на бронираната преграда.
Черната муха изпълзя до закачената на стената цветна снимка на телешко с броколи.
Вин пристъпи към закрития с летвички отвор, откъдето можеше да говори. Поръча си телешко с броколи, усети как стомахът му се бунтува и добави и ориз с телешко. Усети как парите в джоба на джинсите му намаляват, но въпреки това поиска и бутилка, която рекламираше съдържанието си като ИСТИНСКИ ПОРТОКАЛОВ СОК, така че сигурно имаше поне мъничко витамин С и други хранителни вещества.
Китайката излая поръчката срещу него, видя го как кима и извика нещо — вероятно на мандарин — на облечения в бяло готвач.
Не можеш да ги застреляш през плексигласа, обаче и те не могат.
Нямаше никакви столове и маси, на които клиентът да се настани и да поседи.
Навън колите профучаваха в нощта.
— Хай! — Жената с абаносовите очи стоеше от другата страна на плексигласовата преграда. Кафявите хартиени пликове върху въртящата се поставка минаха през преградата с едно завъртане на уверената й ръка и се появиха от отсамната страна на лекьосания плексиглас.
Вин остави точната сума, а тя отново му излая през отвора за парите.
Чакай.
Той вдигна още една банкнота от един долар и посочи към кофата за смет до стената:
— Искам да купя… примерно пет от черните пликове за смет, от големите, по сто литра.
Тя набърчи чело. Застана на пръсти. Повдигна се още малко, притискайки с длани плота — демонстрация на сила, на която Кондора се опасяваше, че самият той надали е способен. Китайката видя двете торби на земята, където чакаше мъжът, навлякъл две якета едно върху друго, и усмивка, на която тя не вярваше нито за секунда.
— Ти сан дзя цюан.
Обърна се и изчезна зад фризера.
Върна се, стиснала в едната си ръка руло с найлонови пликове, сложи няколко от тях намачкани до кафявите хартиени торби върху въртящата се преграда и завъртя всичко през бронираната преграда към очакващите ръце на Вин.
— Задръж си долара — каза му тя. — Понякога всеки се чувства като окаяно улично псе.
Той знаеше, че не бива да й натрапва долара си или да се опитва да й даде бакшиш. Даде й усмивка, на която тя този път повярва. Лицето й остана изопнато. Абаносовите й очи го съпроводиха през вратата.
Той пое на север като любимия си измислен герой — мишката Стюарт Литъл. Замъкна се по тротоарите на жилищните квартали. Две къщи с просрочени ипотеки бяха заковани прекомерно старателно, за да бъдат отново отворени някога. Книжна въртележка, останала от празненство по случай нечий рожден ден, стърчеше забодена насред миниатюрна морава и бавно се въртеше в хладната пролетна нощ и ухаещия на пържен ориз въздух.
Надолу по улицата, която се спускаше от дясната му страна, се виждаше тухлената сграда на гимназия и паркирала отпред полицейска кола с работещ двигател; утре пък зад детекторите за метал на входа щяха да чакат въоръжени полицаи.
Уличните лампи очертаваха дървета на хребета на възвишението, тревна площ, заобиколена с черна метална ограда. Над привързаните с верига пръчки на портата пишеше с метални букви: