Коли фучаха покрай самотния пешеходец. Жители на града, запътили се към домовете си.
Четири пресечки по-нататък, докато наближаваше ъгъла с Единайсета улица, той забеляза бялата шапка и тъмносиния пуловер на военноморски офицер, който излизаше от кварталното химическо чистене, обслужващо много военни от близкото комендантство на морските пехотинци. Излъскан до блясък ефрейтор от морската пехота като онзи мъж, като онова момче, което му спаси живота, рухна, кръвта му изклокочи в гърлото и той издъхна без дори да узнае истината за своя съгражданин американец или да я съобщи на семейството си в Оклахома.
Офицерът в химическото тази вечер отпраши с миниван, снабден с празна детска седалка.
Мъжът с прошарената коса забеляза червения неонов надпис на витрината на химическото чистене:
КОРЕКЦИИ
Само да бе възможно.
Той насочи вниманието си към адрес непосредствено зад ъгъла: номер 309, двуетажна градска къща от синкави тухли с четири черни метални стъпала до тюркоазената входна врата, които изкачи едно по едно и накрая, докато пъхаше ключа в ключалката, се извърна и огледа сектора зад гърба си.
Белият автомобил го подмина, описа вял обратен завой на паркомясто от отсрещната страна на улицата и матираното предно стъкло се озова срещу входната площадка, на която беше застанал мъжът.
Двигателят на белия автомобил угасна.
Никой не слезе. Матираните прозорци останаха затворени.
Мъжът пъхна ключа си в тюркоазената врата, отключи и завъртя бравата. Погледът му улови пърхане надолу покрай бедрото, толкова ниско, колкото можеше да погледне, без да издаде, че всеки ден тайно пъха по едно листо в процепа на вратата, докато я затваря. Миналото лято се притесни да не би съседите му да забележат, че храстите им са опоскани в квартал, все още ненападнат от сърните, навъдили се предимно в Рок Крийк Парк във Вашингтон.
Само че никой нищо не спомена. Дори чорлавата вещица от съседната къща, която често стърчеше до ниската черна желязна ограда на предния си двор заедно с мръсното си дръгливо бяло куче и крещеше: „Тук не ти е като в Северна Каролина!“ Грешеше, но и той като всички останали не се осмели да я поправи.
Днешното откъснато листо литна откъм рамката на вратата.
Обаче може и да бе подменено.
Въпреки всичко имаше вероятност някой да е отварял вратата. Да е влизал.
Майната им.
След това той влезе в къщата, затръшна входната врата и притисна гръб в нея. Бърлогата на хазяйката му беше порозовяла от залеза, мебелите, които му беше оставила в бързината, преди да отпътува за новата си работа в застрахователна компания Джи Ес в Бостън след само седемнайсет дни предизвестие, за да може мястото й да влезе в изчислението на следващия бюджет. Телевизорът с плосък екран, който служителката по настаняването настоя да му донесе, беше окачен над камината, в която той гореше документи заедно с чамовото дърво, извозвано от Западна Вирджиния с пикапи, които сновяха из града през студените месеци. Зеленият диван беше на хазяйката му, нейно беше и месинговото легло в предната спалня на горния етаж, където спеше. Останалите неща — няколко стола и малко други вещи, украсата по стените, сателитното радио с тонколони — си бяха негови.
Никой не го нападна на розовата светлина, която струеше през запречените с решетки прозорци на къщата.
Още не.
Къщата беше на калкан, широка бе шест стъпки и дълбока — двайсет и една. На път от входната врата към кухнята мина през банята под стълбите за горния етаж, където се къпеше. Запъти се към кухнята, хвърли поглед към кафявото дървено стъпало на нивото на очите си и установи, че прозрачният конец за зъби, опънат там, не е отвян или отместен от нечия обувка.
Или пък конецът беше сменен.
Ако бяха толкова добри и старателни, ако го чакаха горе в спалнята му, в задната стаичка, пълна с всякакви вехтории, или се криеха в някой килер, майната му — брой го вече заличен.
Провери малката баня на долния етаж: седалката на тоалетната беше вдигната. В огледалото над мивката витаеше единствено собственото му отражение. Смъкна синята качулка от прошарената си глава.
Никой не го чакаше в кухнята, вътрешната задна врата си беше затворена, а външната желязна решетка — заключена. Зад черните железни пръчки имаше дъсчена веранда в тясното задно дворче с ограда, а единственото растение там беше висок до кръста японски клен, който растеше през специално направен квадратен отвор във верандата. Резето на потъмнялата сива задна порта изглежда си беше на мястото, но всеки, който минеше покрай дървената ограда към пресечката, разбираше, че за сигурност и дума не може да става.