След девет кликвания при третото търсене се оказа на уебсайт на „конспиративен център“ с висок рейтинг сред популярните резултати от търсачката и видя система за оставяне на съобщения под надслов „СЛУЧВА СЕ В МОМЕНТА!“, където до всяко публикувано „гражданско сведение“ имаше линк за коментари, които варираха от празнословия до препратки към други уебсайтове. Кондора написа: ,Кой ръководи операцията по прикриване на убийството на агент от Вътрешна сигурност във Вашингтон на Капитолия снощи, в която и ЦРУ е намесено по някакъв начин!“
Следващите две търсачки го отведоха до телефонни номера, които Кондора си записа на лист хартия.
Мъжът с цигарата излезе от задната стаичка, размахвайки мобилен телефон.
— Най-евтиният е трийсет долара. Ще работи… да кажем, четири часа. Под бялата лепенка отзад е номерът.
— Да кажем точно четири часа. — Кондора изтри записа на нещата, които беше търсил в интернет, и даде още няколко от банкнотите си за мобилния телефон. — Да кажем, че ще се вбеся, ако не се окаже така. А за другото, да кажем, че ще се върна към четири днес следобед, за да проверя какво става и кой е тук.
— Я се върнеш, я не.
Той излезе от магазина. Я се върнеш, я не. Какво повече може да се каже?
Десет минути по-късно стоеше на автобусна спирка, чиито три плексигласови стени бяха облепени с плакати за комунални услуги на испански. Кондора разбра горното заглавие на един от плакатите, което подтикваше читателите да се обаждат на 911 при спешен случай, обаче не знаеше какво означава Jamas tendras que pager!: „Никога не плащате!“.
Зарея поглед надолу по улицата към входа на метрото… вашингтонското метро.
Разбира се, сигурно имаше охранителни камери. Беше направил каквото може по въпроса.
Вашингтонското метро не е денонощно. Предната вечер екипите под прикритие вероятно се бяха возили на последния влак и бяха претърсили крайните станции заедно с метрополицията. Ловците на глави от разузнавателните служби сигурно бяха прегледали системата отново сутринта, преди метрото да отвори на зазоряване. Ала вече беше час пик, ловците на глави от шпионските служби отдавна бяха започнали двойните си дежурства, а обикновените ченгета тъкмо започваха дневната си смяна и щяха да действат само според „обикновен“ сигнал да следят за определени ТО.
Нямаше униформени ченгета, които да оглеждат пътниците, които прокарват картите си през автоматите на оранжевите входни въртележки. Не виждаше мъже и жени с меки дрехи и твърд поглед, които да се навъртат край ескалаторите за перона. Възможно беше да има патрули, екипи под прикритие, които не забелязваше, но беше възможно издирването му вече да се свежда главно до софтуера за лицево разпознаване и други издирващи програми от мрежата на „Големия брат“.
На спирката спря автобус и закри Кондора. Вратите отприщиха сутрешните пътници, които се стекоха към спирката на метрото. Той се присъедини към тази група работещи хора е ранички, някакъв мускулест тип с каска, белокос мъж със син блейзер и с поглед на човек, който седи на рецепцията на някое фоайе в центъра на града без никаква надежда за пенсия.
С наведена глава и скрито от шапката лице, Кондора се добра до спирката на метрото е ескалатора. Ръцете му се повдигаха всеки път, когато му се стореше, че някой ще се отърка в издутия под кафеникавото му яке корем.
На циментовата козирка над перона имаше двойни камери, обърнати в противоположни посоки. Кондора застана точно под тях с надеждата това да е сляпата точка.
Поне сто тела чакаха заедно с него върху червените плочки. Тълпата образуваше две групи, обърнати към двете железопътни линии и отвъд тях — към откритите площи над ниските сгради, дърветата и прозорците на високите административни постройки в далечината.
Обаче никой друг от чакащите на перона на метрото всъщност не беше там.
Четяха от смартфоните си, които държаха в ръка. Таблетите оцветяваха лицата им с потоци от телевизионни предавания, филми или клипчета от Ю Тюб на кучета, които обичат бекон. Запушени уши и изцъклени очи. Десетина човека говореха по мобилни телефони, които Кондора виждаше, още десетина бърбореха по невидими за него устройства, все едно изнасяха монолог, същински опитни привидения. Десетки хора пишеха есемеси. Всичките му спътници съществуваха в потоци от данни, които си въобразяваха, че контролират.