Кондора вдигна лявата си длан към лицето, за да изглежда като всички останали.
Започна да потупва дланта с десния си пръст и на всяко потупване си казваше: Това съм аз.
Сребристо фучене прониза слънчевото петно над релсите.
Влакът днес. Фучене, бръмчене, електрически вой, а не ритмичното подрънкване на Уди Гътри, не стоманеното тракане на блусарите от Мисисипи или на заселниците, запътили се на Запад, за да завладеят прериите на шайените, или на войниците, които се прибират у дома, след като са охранявали Берлинската стена. Влакът днес се плъзга към и от спирката, фучи, тътне и буботи, прекосявайки новия свят.
Дръннаха звънчета. Вратите на влака рязко се отвориха. Мургавият човек с бейзболната шапка, странните очила и кафеникавото найлоново яке, изопнато върху корема му, се качи.
Кондора си намери седалка с лице към посоката на движение на влака. На пътеката имаше прави пътници, но никой не избра да седне до него.
Механичен женски глас оповести по високоговорителя: „ВРАТИТЕ СЕ ЗАТВАРЯТ!“ Дръннаха електронни звънчета. Плъзгащите се врати запечатаха всички вътре. Кондора усети как тапицираната оранжева седалка го засмуква, когато влакът набра скорост.
Бъди нещо повече от движеща се мишена.
Включи новия си мобилен телефон. Набра номера на „Уошингтън Поуст“, който си беше записал в киберкафенето. Изпълни гласовите инструкции, натискайки по бутоните.
Влакът намали пред перон с чакащи хора.
Може момчетата от „мокрите поръчки“ да чакат да се качат — ПОБЪРЗАЙ!
Механичният женски глас отекна във вагона на Кондора и съобщи: „ВРАТИТЕ СЕ ОТВАРЯТ!“ точно когато механичният женски глас от „Уошингтън Поуст“ каза по мобилния телефон на Кондора: „Оставете съобщение или новина след сигнала!“.
„Ще отразите ли как Консултативната квартална комисия на Капитолия заобикаля ченгетата относно убийството на някакъв федерален агент на Тринайсета улица снощи?“
ВРАТИТЕ СЕ ЗАТВАРЯТ!
Никой не стреля по него и влакът профуча нататък.
Вагонът се напълни с пътници. Бавачки с поверените им деца. Родители, оставили децата си на бавачките. Съвсем обикновени мъже и жени, които работеха в сгради, наричани с инициали като АЗОС и НИЗ, които влагаха цялото си старание на места като Министерството на правосъдието, които скитаха с развълнуваната тълпа от двайсетинагодишни служители на Капитолия, за да мъдруват закони и вратички в тях, да провеждат нападения, одобрени от американските гласоподаватели чрез усмихнатите лица, които изпращат в този град от предварителната селекция, предложена им от големите пари. Войник със зелена униформа се държеше за лост над главата си и пътуваше прав; беше с двойна капитанска нашивка на врата. Имаше и по някой студент, улични типове.
Дано някои от тях да са ме чули. Дано да пращат имейл или съобщение във Фейсбук или Туитър: „Анди, знаеш ли нещо за убито ченге снощи?“
Кондора набра втория телефонен номер.
Друг механичен глас отговори: „Свързахте се с „Ню Йорк Таймс“.
Те те познават.
Как? Кой? Защо?
Не получи никакъв отговор, докато влакът фучеше през тъмен тунел.
Отново изпълни инструкциите на автоматичното телефонно меню: „Защо приятелчетата ви от „Уошингтън Поуст“ пренебрегват история за убийство на федерален агент снощи на Капитолия, а се говори и нещо за конгресмен. „Фокс Нюз“ са изпратили някаква жена да души наоколо.“
Влакът с рев връхлетя подземна станция.
Чу се звън. Механичният женски глас отправи предупреждението си. Вратите се отвориха, после издрънчаха и се затвориха. Хора слизаха и се качваха във влака, но и този път никой не стреля по него.
Така мина сутринта. Кондора се прехвърляше от влак на влак на случайни подземни спирки, движеше се с тълпата. Никога не се возеше дълго на някой от влаковете, винаги беше с лице напред, стараеше се да седне до прозореца, откъдето най-добре виждаше следващата спирка.
Ето! Двама ловци на глави с цивилни дрехи дебнат на следващия перон!
Той се наведе на седалката, за да си завърже обувката.
ВРАТИТЕ СЕ ЗАТВАРЯТ!
Влакът се стрелна напред.
Той се изправи на седалката си.
Двамата ловци на глави не се бяха качили в неговия вагон. Ако изобщо бяха такива.
Пътува с този влак до последната спирка, до буферен паркинг, ограден от тромави каменни сгради на окръжни бюрократични служби отвъд границата на окръг Колумбия, но все още в очертанията на околовръстното шосе. Малцина се возеха до тази последна спирка в единайсет сутринта.