Позволиха му да има ножове.
За да си готви.
Специалистката по настаняването нехайно подметна за тази необходимост, докато пълнеше пазарската му количка по време на снабдителската им мисия до магазина „форт Мийд Поуст Иксчейндж“ между Вашингтон и Балтимор, където се намира официалното седалище на Националната агенция за сигурност. Той се сдоби с комплект трапезни ножове за месо, с комплект ножове в дървен блок с точило, тънък нож за филетиране, нож за хляб с назъбено острие, френски нож за рязане на месо с острие като страховит равнобедрен триъгълник, и касапски сатър, който му напомняше за Джим Бауи и Аламо.
Не възнамеряваше да грабне някой от тези ножове, да седне и да чака като обречен глупак на дивана в дневната.
Синьото му алпинистко яке беше вир-вода. Потръпна от студ. Свали го и се запъти към дневната…
Отби се в банята да се изпикае. Опита да убеди сам себе си, че не е от нерви.
Чу как казанчето спира да се пълни, докато закачваше мокрото си яке на закачалката в дневната.
Те бяха навън. Разбира се, че бяха навън!
Но може би нямаше да дойдат тази вечер.
Или когато и да било.
Екипът под прикритие сигурно се състоеше от майстори на засадата или пък…
Някой заблъска по тюркоазената входна врата.
2
„…когото не познаваме, не познаваме“.
Доналд Ръмсфелд, американски министър на отбраната
Фей Дозиър затвори дясната предна врата на колата, която паркираха на Единайсета улица в Югоизточен Вашингтон, разкопча черното си палто и впери поглед в синята тухлена къща с тюркоазена врата. Разкърши длани. Усещаше приятната метална тежест на десния си хълбок.
Партньорът й Питър затръшна шофьорската врата — пет пари не даваше дали някой чува или вижда как в сумрака тя заобикаля колата и се запътва към него. Беше облечен със светлокафяв дъждобран, чийто вътрешен джоб бе издут от предмет, малко по-голям от книга, и носеше сребристо куфарче.
— Не забравяй — напомни той на Фей, — ти водиш този случай.
— Защо точно той? — попита тя, взряна в къщата, докато преценяваше възможните подходи. — Защо сега? Той не е в днешния план за действие. След онова, което току-що направихме отвъд границата на окръг Колумбия, в окръг Принс Джордж, с талибана, който си умираше от притеснение дали синът му ще влезе в колеж, този тип е доста ниска топка, ще ни цъфне пред очите, така че…
— Получихме възможност — отбеляза Питър. — Нека се възползваме още сега.
Като два ястреба, които се откъсват от един и същ клон на дървото, мъжът и жената пресякоха улицата заедно и се запътиха към синята тухлена къща.
— Надали имаш по-интересно занимание тази нощ, нали? — попита той.
И се засмя.
„Сякаш знае“ — помисли си Фей, но беше сигурна, че той не е осведомен. Никой не беше, никой не би могъл да бъде.
— Предупреждавам те за този тип, новобранец — обади се Питър.
— Откога станах новобранец?
— С мен си новобранец. Водиш този случай, защото аз така казвам. Понеже е време да дръпнеш тирбушона.
— Голям си чаровник.
— Все ми го повтарят.
Стигнаха отсрещната страна на улицата, където се намираше синята тухлена къща с тюркоазената врата.
— Чуй ме — каза Питър на тази своя партньорка, която, добре де, не беше новобранка. — Не бързай. Направи го умно, направи го прецизно, направи го както трябва. И после — добави той, когато стигнаха до четирите стъпала от черно желязо към тясната къща на калкан в покрайнините на хълма Капитолия — постъпи по същия начин и с доклада.
— Чакай малко, а ти какво ще правиш, докато аз върша работата?
Той се отдръпна от черните метални стълби.
— Моя си доклад, моята идентификация, моето време като по-старши встрани от фронтовата линия, защото както сама каза, нямаш по-интересно занимание тази нощ.
— Не съм го казала. — Тя изпъна лявата си длан ниско, където всеки друг освен изпечен професионалист като него не би забелязал сигнала „не доближавай“.
Питър се оттегли от черните железни стъпала. Застана там, откъдето законите на оптиката му позволиха да долови движение в прозорците на двата етажа на синята тухлена къща и с периферното си зрение да следи и Фей на черното желязно стъпало.
Докато тя чукаше на тюркоазената врата.
3
„…провалена американска мечта“
Брус Спрингстийн, „Родени да бягаме“