— „Маскираният гладиатор“ ще бъде история за борбата на един мъж срещу силите на злото!
Бутнах тризъбеца право нагоре към чатала му. Никой не можеше да го види, тъй като паянтовият дървен парапет, зад който стоеше Лутър, беше покрит с коприна, която скриваше всичко от кръста му надолу. Леко опрях единия връх на тризъбеца в задника му.
— Най-великият боец на Рим, маскираният гладиатор… — Той спря насред изречението и махна с ръка към тризъбеца. — Извинете, приятели. Проклети мухи. Както казвах, маскираният гладиатор е най-великият боец…
Смушках задника му малко по-силно и ръката му отново плесна гневно надолу.
— … познат на Рим. И макар че е роб…
Ново смушкване, ново замахване.
— … той се превръща в символ на свобода за бедните и онеправданите.
И тогава просто го направих. Не го бях обмислял. Не ми беше минавало през ума. Целият гняв и раздразнение от последните години просто изригнаха навън. Свих колене, поех дълбоко дъх и с всички сили забих тризъбеца в чатала на Лутър. Силата на удара вдигна дребното му тяло във въздуха и го отхвърли напред към микрофоните, които нададоха протестиращ електрически писък. Чух го как изкрещя: „Някаква гадина ме ухапа!“; последва силен трясък, когато паянтовите дъски пред подиума му се сцепиха, запращайки врещящия дребосък с лице напред в езерцето на алигаторите. Тълпата ахна, чу се плясък и плющене на опашки.
— Помощ! — изплака Лутър. — За бога, помогнете!
Захвърлих тризъбеца и се залепих за една пролука между дъските на предната стена на подиума. Кошарата на алигаторите беше точно пред мен, измокреният и кален Лутър клечеше в другия край на езерцето, до кръста във водата. Алигаторите пълзяха бавно към него от всички страни и масивните им челюсти тракаха похотливо.
— Моля ви! — запищя окаяното джудже. — Махнете ме оттук. Някой да ме извади оттук!
Никой не помръдна. Деветдесет репортери и петстотин статисти стояха като заковани, докато алигаторите наближаваха. Лутър се взираше с ужас във влечугите, после отчаяно се хвърли напред, измъкна се от езерцето и се втурна към оградата. Алигаторите обаче се оказаха твърде бързи. Нападнаха и под смразяващите писъци на жертвата си буквално я разкъсаха на парчета. Късчета кариран плат се разхвърчаха като конфети, а водата в езерцето придоби противен червен оттенък. Един як репортер припадна, когато откъснато стъпало полетя във въздуха и се приземи в скута му.
— Боже мой — изскимтя някаква жена. — Те ядат Лутър Декстръс.
Още докато алигаторите щракаха с челюсти към опърпаните останки на дребния ми работодател, в главата ми имаше една-единствена мисъл — да се махна от костюма си, от филмовата индустрия, от Америка и да се върна обратно в Англия (четири мисли всъщност).
„У дома — въздъхнах мислено аз. — Там искам да бъда. Обратно в добрата стара Англия. Твърде дълго ме нямаше.“
Докато двама работници от студиото се опитваха да измъкнат парчета от Лутър от кошарата на алигаторите, а тълпата спореше защо изобщо е паднал там („Препънал се е в кабелите на микрофоните“ — предположи някой. „Не, не, ужили го оса или нещо такова“ — твърдеше друг), аз се измъкнах тихомълком в гримьорната си, където свалих шлема и облякох нормални дрехи. Половин час по-късно, с Хапчето на пръста и Снимката в джоба, пътувах с такси към Юниън Стейшън; час по-късно се носех на изток със „Санта Фе Чийф“; три дни по-късно се настанявах във второкласна каюта на борда на „Скития“ с еднопосочен билет до Ливърпул. Нямам представа какво е станало с къщата, колата, банковата ми сметка и договора ми със студиото — така бързах да се махна от Америка, че оставих делата си там неуредени. Напълно възможно е все още да ме очакват. По онова време изобщо не ми пукаше. Просто се радвах, че се връщам у дома.
— За Лутър! — казах аз и вдигнах чаша шампанско, докато напускахме пристанището на Манхатън. — Нека храносмилането му да бъде дълго и спокойно.
Пътуването до Великобритания продължи осем дни и прекарах първите три от тях в сън в каютата си. Мисля, че това беше първата ми нормална почивка от четири години. След това обикалях кораба, без, слава богу, да страдам от морската болест, която опропасти пътуването ми до Америка, хранех се в ресторанта, разхождах се по палубата, пиех много уиски и от време на време играех на куойтс17 с другите пътници.
И ето че по време на една такава игра в предпоследния следобед на пътуването се случи нещо необичайно. Трябваше да играя на двойки с възрастните господин и госпожа Флъмстийн от Уисконсин, но партньорът ми не дойде и тръгнах да му търся заместник. На един шезлонг в другия край на палубата седеше жена с бляскави червени обувки, чието лице бе скрито зад списание. Отидох при нея и я попитах дали й се играе.