— С удоволствие — отвърна тя и свали списанието.
Беше Емили.
— Емили! Боже мой! Откога си на борда?
— Откакто отплавахме от Америка, разбира се. Не съм паднала от небето.
— Не съм те виждал досега. Къде се криеше?
— Никъде не съм се крила. Явно просто сме се разминавали.
— Това е истинско чудо, Емили! Чудо. Ела, ще те черпя едно питие.
— Мислех си, че ще играем на куойтс.
— Куойтс! — извиках аз. — Говняни куойтс!
Обърнах се към възрастната двойка от Уисконсин.
— Говняни куойтс!
— Не бъди така груб, Рафаел — изкиска се тя и ме тупна леко по ръката. — Пък и на мен ми се играе. Хайде.
Тя стана, отиде при противниците ни и обясни с невинна усмивка, че всъщност съм казал „гумени куойтс“, тъй като в Англия играем с гумени халки, а не с направени от корабно въже, както беше на борда на „Скития“. Семейство Флъмстийн намери обяснението за напълно приемливо и прекарахме следващия час в мятане на халки на палубата, докато корабът се люлееше по вълните на Атлантика.
— Какво стана с „Аквитания“? — попитах аз, като приклекнах и хвърлих халката си към пръчката. Пропуснах с повече от педя. — При последната ни среща каза, че ще бъдеш на борда.
— И бях — отвърна тя. — Ти обаче не беше. Претърсих целия кораб.
— Аз също, и теб определено те нямаше.
— Там бях! Имах чудесна каюта. Всеки ден носеха свежи цветя. Беше забавно пътуване, нали?
— Никак даже не беше забавно. През целия път ме мъчеше морска болест. Ох, какъв пропуск, госпожо Флъмстийн! На косъм бяхте!
— Горкият Рафаел!
— Никога не бих се качил на проклетото корито, ако не беше казала, че ще бъдеш на него. И не те намерих. Никога не си там, където казваш, че ще бъдеш. Адски дразнещо е. Хайде, твой ред е.
Партньорката ми се прицели, докато вятърът развяваше русата й коса. Халката й улучи право в целта.
— Добро хвърляне — с неохота признах аз.
— Забавно е! — извика Емили.
— Ваш ред е, господин Флъмстийн. И какво правеше през последните… колко време мина?
— Дванайсет години?
— Дванайсет години! Господи, как лети времето. Направо не го усещаш. Спокойно, господин Флъмстийн. За никъде не бързаме. Е, разказвай. Какво правеше?
— Нищо особено — въздъхна тя. — Майка умря.
— Много съжалявам. Баща ми също.
— Съжалявам.
— Той те харесваше, между другото.
— И аз го харесвах. Беше много интересен човек.
— Сигурно. Никога не съм се замислял. Така е с тези неща. Оценяваш истински хората едва след като си отидат. Животът замъглява преценката ти. На косъм, господин Флъмстийн! Наистина на косъм!
Продължихме да играем и след като бихме съкрушително Флъмстийн (най-вече защото госпожа Флъмстийн все мяташе халките си през борда), се оттеглихме в бара, където с повече от десетилетие закъснение си поръчах розов джин.
— По-добре късно, отколкото никога — въздъхнах аз.
— Наздраве!
— Наздраве! — отвърна Емили. — Не е ли вълнуващо!
Прекарахме остатъка от деня заедно, разхождахме се из палубата, хванати за ръце, играхме тенис на маса (Емили ме разгроми — сервисът й е неотразим) и дори вечеряхме на масата на капитана — приятелката ми осигури местата, като се усмихна по най-подкупващия начин на домакина. След вечеря танцувахме до малките часове, а когато оркестърът вече бе твърде уморен, за да продължи да свири, излязохме навън и се загледахме в звездното небе.
— Звездите са прекрасни, нали? — въздъхна Емили.
— Да. Беше чудесна нощ. Иска ми се да продължи вечно.
Тя ме хвана под ръка.
— По кое време ще стигнем в Ливърпул?
— Мисля, че рано сутринта. Някъде към осем.
— И какво ще правиш, след като се върнеш в Англия?
— Нямам представа, честно казано. Сигурно ще се върна в Лондон.
— Рафаел, направо си безнадежден случай. Никога не съм срещала по-неорганизиран човек. Наистина трябва да поемеш живота си в свои ръце.
Явно съм изглеждал доста оклюмал, защото тя стисна ръката ми и ме целуна по бузата.
— Виж какво. Утре сутринта трябва да събера багажа си, а на слизане ще бъде голяма навалица, така че защо да не се срещнем на изхода от пристанището? Ще закусим заедно, а междувременно ще измисля нещо.
— Благодаря, Емили — казах аз и я прегърнах. — Не бих могъл да се оправя без теб.
Оказа се обаче, че се налага да се оправям — както вече разказах, двамата се разминахме на пристанището и Емили отново изчезна, този път за девет години. Така и не разбрах какво беше измислила. Вместо това навлязох в банковия свят, където сигурно ме очакваше светло бъдеще, ако не бях убил работодателя си. Колко светли бъднини съм съсипал чрез убийства? И от друга страна, колко светли бъднини съм разкрил чрез същите тези действия?