Така мина първата ми година в Кеймбридж — тихо, затворено, сред книги. Държах Хапчето в малка сребърна кутийка за енфие, която ми бе дала икономката ни мисис Егс по случай спечелването на стипендията, а Снимката винаги носех в горния джоб на сакото си.
Когато през октомври 1918 г. започнах втората си година, на мен се гледаше като на един от най-обещаващите студенти на колежа и предричаха, че ще продължа кариерата си и като бъдещ преподавател. Тогава обаче срещнах Мийти19 и нещата излязоха от релси.
Максимилиан Хийти, единственият син на незначителния политик от партията на торите граф Хийти от Госпорт, беше прочутият пакостник на колежа. Спасил се от армията благодарение на плоските си стъпала, той водеше своя война в Кеймбридж срещу ограниченията на студентския живот. Инстинктите му клоняха към непристойното поведение така неизменно, както растението се стреми към светлината. Посещенията му при преподобния Крийд, декана на колежа, бяха толкова чести, че накрая Мийти се настани в стая точно над кабинета му, за да си спести дългото ходене всеки път, щом го повикат — нещо, което се случваше ежеседмично. Ако семейството му не беше така баснословно богато, отдавна да го бяха изключили. Семейството обаче беше баснословно богато и затова вместо да наказва Мийти за поведението му, колежът пращаше на баща му списъци на редки томове, с които запълваше колекцията си. Благодарение на това, че имаше най-непристойния студент в Кеймбридж, „Сейнт Джон“ можеше да се похвали и с най-добрата библиотека в града.
Бях виждал Мийти неведнъж през първата си година, обикновено проснат по корем насред вътрешния двор, но никога не бях разговарял с него. Всичко това се промени вечерта на 11 ноември 1918 г., когато Първата световна война приключи, а аз бях отвлечен.
Бях прекарал вечерта до камината в препрочитане на Платон (на старогръцки, естествено) и си легнах рано, унесен от далечните звуци на празненствата по случай примирието. Нямам представа как Мийти и приятелят му Пепър бяха влезли в стаята ми, но внезапно се събудих и ги открих да стоят до леглото ми, единият с пиратска шапка, а другият в бели панталони за крикет и фес. Бяха пияни и воняха на пури.
— Какво е това! — извиках аз, докато се надигах. — Кои сте вие?
— Пуедставители на пуавителството на Негово Велиш’ство — каза онзи с пиратската шапка, като здравата заваляше „р“-то. На бледата лунна светлина видях, че е Мийти. — Министеуство на шегаджиите. Тук сме да те спасим. Стуого секуетно. Не издавай нито звук.
Двамата пристъпиха напред и преди да успея да направя нещо, метнаха голям чувал на главата ми.
— Махайте се! — извиках аз. — Оставете ме на мира!
— Стига, момшето ми — сгълча ме Мийти. — Стига си буйствал. Всишко е за твое добуо. Помогни ми, Пепъл.
— Ама че веселба! — извика Пепър с пискливия си глас. — Чувствам се като Аленото огнивче!
Вдигнаха ме от леглото и ме поведоха през стаята въпреки яростната ми съпротива, след което за мой ужас ме вдигнаха на ръце и ме изхвърлиха през прозореца. За момент си помислих, че искат да ме удавят, защото прозорецът ми гледаше точно към река Кам. В следващия миг обаче усетих, че ме хващат други, по-нежни ръце и след много дърпане и гърчене паднах напред на дъното на плоскодънна лодка, която се клатеше силно от борбата. Мийти и Пепър се спуснаха след мен и след като ме настаниха да седна, все така с чувала на главата, поехме срещу течението.
— Виждам пишлето му — изкиска се женски глас.
Както можете да си представите, не бях особено радостен от това грубо отношение и изказах неудоволствието си по най-категоричен начин. Заплахите ми, че ще кажа на декана, бяха посрещнати със смях, а в отговор на настояването ми да бъда свален на брега Пепър само ме освиркаха. Накрая млъкнах намусено и се свих на мястото си, обгърнал с ръце коленете си, докато похитителите ми бъбреха и се смееха около мен. Спорадичното пукане на отворено шампанско показваше, че празненството е в разгара си. Някой непрекъснато ме галеше по коляното.
Бяхме в лодката от десетина минути, когато внезапно се обади глас, който не бях чувал до този момент — дълбок, отекващ като в пещера или като грохот на далечна експлозия.