Мийти се беше провъзгласил за президент на „Непобедимите“, пъстра сбирщина от университетски нехранимайковци, включваща Пепър и Гуми от Модлин Колидж, Топър Харис и Джонти Йохансън от „Крайст“, Бънти Гросвенър от „Джизъс“ и лорд Чарли Гор Еванс от „Пембрук“.
— Това си е стриктно британска клика — призна Мийти, — макар че Гуми е изключение. Когато купуваш шампанско в такива количества като него, националността губи значение.
Две седмици след първата ми среща с Мийти бях приет като младши член на „Непобедимите“ след доста неприятна инициация, на която трябваше да изпия на един дъх пинта бренди, да пъхна орех в задника си и да скоча гол от всеки мост от „Модлин“ до „Куинс“.
— Буаво! — завалено поздрави патронът ми, докато излизах на брега след последното встъпително потапяне. — Имаме си нов Непобедим. Да пуазнуваме! А сега ще чеупиш всички.
Като младши Непобедим от мен май се очакваше да черпя доста и това, наред с постоянните ми загуби, на карти и билярд, скоро изчерпи скромната издръжка, която ми пращаше баща ми. Писах му с молба за още пари с обяснението, че са за книги, и той прати, но тази лъжа можеше да мине малко пъти и накрая бях принуден да взема голям заем с безумна лихва от един местен лихвар. Дори това се оказа недостатъчно и в отчаянието си започнах да крада томове от библиотеката на колежа и да ги продавам на един съмнителен съдържател на антикварна книжарница в Хънтингдън. Доскоро четях ентусиазирано тези книги, а сега със същия ентусиазъм ги отмъквах и излизах от библиотеката с невинна усмивка на лице и половин дузина томове под робата си. Така и няма да разбера как библиотекарят не забеляза действията ми, особено като се има предвид, че успях да измъкна всички томове на „Залез и упадък на Римската империя“ на Гибън. Някак ми се разминаваше и когато напуснах „Сейнт Джон“ през лятото на 1919 г., библиотеката на колежа бе доста по-скромна, отколкото 18 месеца по-рано.
Забъркването ми с „Непобедимите“ беше несъвместимо с каквито и да било научни начинания и постиженията ми през първата година потънаха в кашата от пропуснати лекции, проспани упражнения, недовършени есета и половинчати, пълни с грешки преводи. Преди ставах в седем и прекарвах цяла сутрин на лекции, а сега отварях очи в четири следобед и през остатъка на деня се напивах с Мийти и новите си приятели. Платон и Аристофан, Овидий и Хораций, Вергилий и Квинтилиан бяха напълно забравени.
И въпреки че зарязах една дисциплина, започнах да изучавам със същата страст и енергия друга — Науката на порока. Научих всичко, което може да се научи за виното, картите, билярда и хазарта. Бях посветен в тънките и безкрайно ценни тайни как да изплащам един дълг с друг. Открих как да се погрижа за себе си в улично сбиване, как да карам кола и как най-добре да приготвям „Харви Уолбангър“ („Това коктейлите са ужасен амеуикански навик — въздъхваше Мийти, — но не можеш да им устоиш!“). След доста безславния ми 30-секунден старт половият ми живот мина на пълни обороти и сред многото готови да легнат с мен партньорки беше не друга, а секретарката на декана, която ме изчука с особено удоволствие веднага след като изслушах конското в кабинета на работодателя й.
Непобедимите бяха заклети шегаджии и не минаваше нито вечер без Мийти да изкрещи с пълно гърло: „На работа, скъпи приятели!“. И изскачахме навън като взвод войници, а Гуми надуваше оглушително стар ловджийски рог, всявайки хаос надлъж и нашир в Кеймбридж.
Дързостта на номерата на Мийти растеше правопропорционално на количеството погълнат преди това алкохол. Сравнително трезва вечер включваше пускането на дузина напълнени с хелий презервативи в параклиса на колежа или завързване на велосипеда на преподобния Крийд за ветропоказателя на покрива на библиотеката. По-пиянските изпълнения пък като цяло включваха пускането на различни (живи) домашни животни в спалните на нищо неподозиращи студенти или внимателно посипване на синапени зърна по поляните на колежа, които образуваха думите: „Да го начукам на касиера!“, след като пораснат.
Наистина легендарните ни номера обаче, които се появяваха на първите страници на местните вестници, водеха до полицейски разследвания и за които, доколкото знам, се говори и до днес, се изпълняваха в такова пияно състояние, че всички страхове от възможните последствия се притъпяваха почти до пълно изчезване. Много от тях днес са достигнали статута на градски мит и студентите от всяко следващо поколение твърдят, че са тяхно дело. Затова искам да изясня нещата в тази моя автобиография и да споделя, че ние, „Непобедимите“, първи откраднахме кола, качихме я на две плоскодънни лодки, пуснахме я до Моста на въздишките и там окачихме злощастното возило на няколко стъпки над реката, а самите ние отплавахме в нощта. Ние отмъкнахме ампутирана ръка от болницата „Аденбрук“ и я пратихме на местен свещеник, който търсеше „доброволна работна ръка за украсяване на църквата за празника на жътвата“. Ние изсипахме два варела калиев перманганат в местния резервоар, от който водата на града стана ярко пурпурна. Най-прочутото (и прословуто) деяние на „Невидимите“ бе, когато разпратихме писма до всички първокурсници на „Сейнт Джон“, в които им се обясняваше, че в името на националната сигурност трябва да пратят проби от изпражненията си на Даунинг Стрийт 10 — и за наше изумление, 96 от тях го направиха. Тази малка лудория предизвика не просто полицейско, а правителствено разследване, поради което се наложи за известно време да подвием опашки и да действаме по-кротко.