Мисис Егс лепна влажна целувка на бузата ми.
— Ще останеш ли? — попита ме тя, сочейки куфара в ръката ми.
— Този път не, мисис Егс. Пътувам за Хампшър. Просто реших да се отбия да видя татко.
— Е, той много ще се зарадва, сигурна съм — рече тя, въведе ме в къщата и затвори вратата зад мен. — И как е нашият млад професор? Още е пръв в курса, нали?
Мисис Егс винаги се вълнуваше много повече от академичните ми постижения, отколкото баща ми (плака три дни, когато обявих, че съм спечелил стипендия за Кеймбридж), и нямах сърце да й призная, че въпросните постижения са се превърнали в прах. Затова отвърнах на въпроса й със слаба усмивка, погъделичках я под брадичката, оставих куфара в антрето и тръгнах да търся баща си.
Лорънс Боетиус Финикс, както се казваше баща ми, беше изобретател. Забележително неуспешен изобретател, ако трябва да съм точен — през целия си живот, прекаран в упорито създаване на всякакви измишльотини, той нито веднъж не изобрети нещо, което широката публика да купи с готовност. Мисля, че беше успял да продаде три от парните си отварачки за бутилки през първите години на века и плановете му за уред за разбиване на сметана, задвижван от мишки, предизвикаха доста силно оживление в Кралското дружество. Като не броим тези изключения обаче, изобретенията на живота му се разбиваха в стената на всеобщото безразличие. Никой не искаше кънки за лед, които със съвсем малка модификация се превръщаха в обувки за степ; никой не се интересуваше от задвижвани от вятъра грамофони или чукчета за крокет, пеещи „Владей, Британия!“ всеки път, когато удряха топката. Моторизираните му ракети за тенис предизвикаха единствено смях и подигравки, както и предложението му за кавалерийска дивизия, яхнала стикове за пого. Ако не беше наследил значително състояние от възрастна леля, останала вдовица, баща ми, а покрай него и аз отдавна щяхме да тънем в мизерия.
Работилницата му се намираше в задната част на къщата с изглед към градината — голямо разхвърляно помещение, в което се носеше силна миризма на какви ли не химикали, с осеян с инструменти и джаджи под, с рафтове, огъващи се от броеве на най-различни изобретателски списания и журнали, за които се бе абонирал. Тук прекарваше повечето си време и тук го открих, в отсрещния край на стаята, с нещо като голяма цедка на главата, от която вместо спагети се виеха жици, изчезващи в метален шкаф с примигващи лампички по него.
— Здравей, татко — казах аз, прекосявайки работилницата.
— А — измънка той и се обърна към мен. Както обикновено, изглеждаше смутен от присъствието ми. — Ъъъ… Да! Много добре.
По това време наближаваше седемдесет и пет; преполовил бил петдесетте, когато ме заченал, и макар че бе висок колкото мен, вече бе доста прегърбен. От последната ни среща кожата на лицето му бе леко пожълтяла и брадата му изглеждаше рехава. Под очите му имаше големи торбички.
— Изглеждаш добре — казах аз.
— Да, да — отвърна той. — Все още мърдам. — И добави със закъснение: — А ти?
— Добре, благодаря. Боя се, че ме изключиха от Кеймбридж.
— Е, какво пък — сви рамене той, без да проявява ни най-малък интерес към новината, както и бях очаквал. — Нищо не може да се направи. Виж това.
Дръпна се, посочи металния шкаф с лампичките и го потупа с ръка.
— Това е — възбудено обяви той. — Това е голямото откритие. След него няма да могат да ме игнорират!
Не казах нищо — знаех, че и без подканване ще обясни какво е предназначението на шкафа.
— Това е ехо-кутия — продължи той. — Портал към миналото. С тази машина можем да слушаме гласовете от историята. Ще предизвика революция. Този път няма да могат да ме игнорират!
Нагласи цедката на главата си и завъртя някакви копчета.
— Открих, че звуците всъщност не изчезват, а просто се поглъщат от околните тела, както гъбата попива водата. В момента говоря, а думите ми потъват в стените, пода, тавана и мебелите. Потъват навсякъде около нас. И така гласовете остават в историята. Погълнати и заключени. И с това — той отново потупа шкафа — можем да ги освободим. Да ги чуем отново. Отне ми пет години. Но си заслужаваше. Ще предизвика революция, за бога!
Махна цедката от главата си и я нахлупи на моята, след което взе нещо като голям стетоскоп и го допря в челото на малък египетски бюст на пода.
— Слушай — каза той. — Слушай миналото.
Наведе се и отново повъртя някакви копчета. В ушите ми прозвуча тихо бръмчене като от далечен рояк пчели.
— Чуваш ли нещо? — попита той.
— Някакво бръмчене.