— А гласове?
— Не бих казал.
Той си поигра отново с копчетата и завъртя два превключвателя.
— А сега?
— Не. Само бръмчене, от време на време и пращене.
Той като че ли се разочарова и провери жиците на каската ми.
— Би трябвало да чуваш гласове. Вчера цял ден слушах върховния жрец на Амон. Съвсем ясно. А, тук връзката не е добра. Само ще я стегна малко. Сега би трябвало да проработи.
Изглеждаше така изпълнен с очакване, така се нуждаеше от признанието ми, че сърце не ми даваше да му кажа, че сега дори бръмченето престана.
— Да! — възкликнах аз колкото се може по-убедено. — Да, чувам. Гласове! Египетски гласове!
— За бога, знаех си, че работи! — извика той. — Знаех си, че не съм полудял! Старата Егс казва, че съм, но аз знаех истината. Толкова съм щастлив! Този път няма да могат да ме игнорират!
Заподскача из стаята (представляваше доста нелепа фигура в небесносиньото си кадифено сако и украсените с бродерия пантофи), след което се тръшна в старо кресло, от което се вдигна облак прах и го обгърна. Махнах цедката от главата си и отидох при него. Той дишаше тежко.
— Поздравления, татко — казах аз.
Баща ми извади кърпа и си издуха носа.
— Всъщност — подсмръкна той — много се надявах да чуя отново гласа на майка ти. Толкова много време мина.
Почеса брадата си и потъна в мълчалив унес, а устните му се размърдаха леко, сякаш говореше на някого.
— Беше много красива — каза най-сетне. — Някои твърдяха, че е най-прекрасната жена в Лондон. Каква загуба.
Наведе се напред, взе цедката от масичката, на която я бях оставил, и започна да бърника из жиците.
— Само още няколко малки модификации и ще мога да си седя и да я слушам цял ден. Пазя старата й кутия за накити. В нея би трябвало да има много звуци.
Извади малка отвертка от джоба си и започна да прави нещо по долната страна на цедката. Погледах го известно време и когато стана ясно, че няма какво повече да ми каже, се изправих и се извиних, че трябва да хващам влака.
— Да, да — отвърна той. — Да не те задържам. Ела отново в близко време. Приносът ти беше безценен.
Стиснахме си доста неловко ръцете и аз тръгнах обратно през разхвърляната работилница.
— Училището наред ли е? — попита баща ми зад мен.
— Чудесно — отвърнах аз. — Направо чудесно.
На вратата се обърнах и му махнах за последно.
— Страшно приличаш на нея — тихо рече той. — Направо си й одрал кожата. Като беше малък, понякога те виждах с крайчеца на окото си и си мислех, че може би…
Повече никога не го видях. На следващия ден, почти по същото време, когато му пращах телеграма от Саутхемптън, че заминавам за Америка, някакъв изненадващ токов удар пратил 15 000 волта в цедката и оттам направо в главата му, убивайки го на мига. Разбира се, смъртта му беше стопроцентов нещастен случай. Можете да ме наречете всякакъв, но не и отцеубиец.
Когато пристигнах в семейната къща на Мийти — пищно имение в неокласически стил на 24 км северно от Саутхемптън, беше осем вечерта и бяха започнали вечерята без мен. Бързо облякох вечерните си дрехи и след като се присъединих към групата, бях принуден да изпия пинта кларет за наказание, че съм закъснял.
— Всички вече сме фиукани — тържествуващо възкликна Мийти. — Фиукаме още от обед. Още вино насам, Фуигс! Още вино, казах!
Възрастният иконом Фригс се затътри към мен и напълни чашата ми.
— До дъно! — извика Мийти. — Или беше до козиуката! Леле, наистина съм се нафиукал!
Освен мен и Мийти на партито бяха Пепър, Чарли, Топър, Бънти, Бонго Маккейб и самият принц Гуми, който се бе настанил начело на масата с черна вратовръзка и огърлица от полупрозрачни бели раковини.
— За какво ти е тази огърлица? — попитах аз.
— Това е амулет! — прогърмя той. — Този, който го носи, никога не се напива.
— В твоя случай очевидно не действа — обади се Бонго. — Пиян си като тараба, друже!
— Не съм! — изрева принцът и стовари юмрук върху масата. — Трезвен съм. Трезвен, казах! Трезвен! Трезвен! Трезвен!
С тези думи той се изправи с мъка на крака, заклатушка се през помещението и изповръща червата си в камината.
— Буаво, Гуми! — извика Мийти. — Фуигс, събери това и го дай на мисис Локхарт в кухнята. Може да пуиготви супа от него. И донеси още вино, ако обичаш!
— Да, милорд — въздъхна многострадалният Фригс и се затътри обезсърчено към изхода. Гуми се върна на масата и се нахвърли лакомо върху голям поднос с яйца от пъдпъдък.
— Нали виждате — изрева той. — Съвсем трезвен.
Вечерята продължи още три часа, през които опустошихме поне половината от прочутата изба на лорд Хийти и докарахме горкия Фригс до умопомрачение, като го пращахме непрекъснато за още и още алкохол, а щом се върнеше, го замеряхме с храна. Когато приключихме с портвайна и пурите и се оттеглихме от масата, нещастникът изглеждаше така, сякаш някой е изсипал кофа за боклук върху него, а самите ние без изключение бяхме пияни до безпаметство. Изиграхме няколко игри билярд, после Гуми заспа в едно кресло (широките му ноздри се разширяваха ужасно, докато хъркаше, а устните му пляскаха като медузи), а останалите излязохме на терасата за глътка чист въздух. И тогава видяхме гигантския катапулт.