— Ама че чудна играчка! — извика Бънти.
Машината беше огромна, около три метра висока, поставена на четири дървени колела, с дълго рамо с чаша в единия край, в която би трябвало да се сложи нещото, което ще се катапултира.
— Какво е това? — попита Чарли.
— Катапулт — отвърна Мийти.
— Виждам. Но какво прави тук?
— Баща ми науеди да го постуоят — обясни Мийти. — По случай петстотин години от Ажанкур. Напуавихме възстановка на поляната.
— Прилича на лъжица — отбеляза Бонго. — На огромна медицинска лъжица като онази на сестрата в училище. Не можех да понасям, когато я пълнеше с рибено масло!
Обиколихме катапулта няколко пъти, после се закатерихме като деца по него. Пепър се настани в дървената чаша и се облегна с ръце зад главата, сякаш бе седнал на канапе.
— Много е удобно — кисело обяви той. — Адски удобно.
— Работи ли още? — попита Топър и отпи от бутилка отлежал портвайн.
— Не знам, дууже — отвърна Мийти. — Навуемето да, но беше пуеди четиуи години.
— Предлагам да го изпробваме! — развълнувано извика Бънти. — Обзалагам се, че ще се получи страшен изстрел.
— По-скоро ще се разпадне на парчета, когато го заредим — рече Бонго. — Аз съм за още един билярд.
— Голям си поуаженец, Бонг-Бонг — каза Мийти. — Смятам, че Бънти е пуав. Наш дълг като англичани и „Непобедими“ е да задействаме този катапулт. Ще бъдем като уицауите от Куъглата маса! Хайде, Пепър, мъуляч такъв, слез и помогни!
Събрахме се зад катапулта и под командването на Мийти го избутахме бавно в средата на терасата. Чакълът хрущеше под огромните му колела. Донесохме фенери — отдавна беше минало полунощ, макар че си оставаше топло — и на трептящата им светлина се заехме да заредим механизма.
Задачата в никакъв случай не беше лека, тъй като нямахме ни най-малка представа как се работи с катапулт. Топър получи здраво цапардосване по главата, когато рамото на машината се стовари отгоре й, а Бонго успя да напъха пръста си в зъбчатото колело. След много дърпане на въжета и бутане на лостове катапултът най-сетне беше готов за действие. Мийти постави в чашата за снаряда гарафа арменски коняк и с вик „Огън!“ задейства механизма. Чу се свистене, изплющяване на дърво и гарафата изчезна в нощта. Онемяхме.
— Леле! — възкликна най-сетне Чарли. — Как полетя само!
— Сигурно е прелетяла километър и половина! — извика Бънти.
— Не я чух да се пуъска — каза Мийти. — Сигурно е пуелетяла гоуата и е паднала в езеуото. Ама че номер!
Извикахме победоносно, втурнахме се обратно в къщата в търсене на други предмети за катапултиране и се върнахме с възглавници, книги, бутилки, стойка за чадъри и стар грамофон; всички те надлежно полетяха над градината в гората зад нея. Някои като грамофона се разбиха в дърветата, други просто политаха грациозно в нощта, за да изчезнат завинаги.
— Трябва ни нещо наистина тежко — пиянски заяви Пепър след един час непрекъснато катапултиране. — Като голям камък.
— Пепъу е пуав — каза Мийти. — Туябва ни нещо, което да изпита изцяло възможностите на машината.
Бънти се почеса по главата.
— Кресло? — предложи той.
— Много е туомаво — каза Мийти.
— Доспехи — обади се Топър.
— Не, не, не. Баща ми ще се вбеси. Много дъужи на доспехите си.
— Казан за готвене? — предложи Чарли.
— Хм, става — замислено рече Мийти. — Ама не е много вдъхновяващо.
Замълчахме, напрегнали мозъци в търсене на снаряд, достоен за такъв огромен катапулт. От дневната се чуваше гъргорещото хъркане на Гуми.
Не мисля, че някой конкретен предложи да използваме принца като снаряд. В смисъл, че е изказал идеята на глас. По-скоро тя изникна в главите ни едновременно, подтиквана от чудовищната какофония, излизаща от гигантските му, сякаш каучукови ноздри. Стояхме несигурно и се споглеждахме, сякаш всеки се питаше дали някой друг не си мисли същото, после внезапно и решително, без нито дума и без възражения, всички влязохме в дневната, вдигнахме Гуми от креслото му и го изнесохме навън. Пепър и Мийти придържаха отпуснатата му фигура, докато останалите заредихме машината, след което всички го вдигнахме и го наместихме в изстрелващата чаша.