— Аз съм вашият господар! — измърмори насън той. — Донесете ми бонбони!
— Готово! — извика Мийти. — Гуми отлита!
Намирах се най-близо до лоста за изстрелване и рязко го дръпнах назад. Чу се пращене и свистене и Одудува Иве Огунмола, принцът на Кикиве, беше изстрелян в небето под гръмките аплодисменти на опиянените си приятели. Летеше нагоре и нагоре, като се премяташе пред лицето на луната; за един момент имахме чувството, че ще излезе извън пределите на атмосферата. Накрая достигна максималната височина, увисна във въздуха за невъзможно дълго време и започна да пада. За наша огромна изненада той се събуди по пътя надолу и изкрещя „Вие ми се свят!“, преди да се забие с главата напред в дърветата в края на градината. Чу се трясък на счупени клони, последван почти мигновено от силно тупване. Стотици птици полетяха с крясък в небето, след което настъпи тишина.
— Какво чудесно изпълнение! — възкликна Мийти. — Гуми наистина е животът и душата на компанията.
Малко след това всички си легнахме. Топър изказа смътни резерви относно законността на нощните ни занимания, но това беше най-близкото до съжаление за постъпката ни. Истината бе, че катапултирането на Гуми беше адски забавно и че ако имахме подръка още някого, щяхме да катапултираме и него. Бонго предложи да идем за Фригс, но останалите гласувахме против и така всички се помъкнахме нагоре към спалните.
Всички без мен — макар и пиян, все още не бях уморен и след като бързо опипах Хапчето в сребърната му кутийка и потупах Снимката в джоба на гърдите си, излязох на поляната и тръгнах към гората зад нея. Зазоряваше се и тревата беше покрита с роса. Вечерният ми костюм беше доста измачкан.
Бях изминал петдесетина метра между дърветата и вече се бях натъкнал на разбитите останки от катапултирания грамофон, когато открих принц Гумен молар, висящ надолу с главата от голям дъб — кракът му се беше заклещил в чатала на един клон. Главата му се намираше на около четири и половина метра над земята и се бе сцепила на две, разпилявайки мозък и всякаква гадост по ствола и по-ниските клони. Очите му бяха широко отворени — или поне едното, защото другото бе изхвърчало от орбитата си, а устните му бяха леко нацупени, сякаш ми даваше въздушна целувка. Представляваше доста непривлекателна гледка и след като го позяпах с ужас и възхищение, аз се обърнах наляво и забързах между дърветата. След малко обаче се върнах и взех портфейла му от земята. В него май имаше доста пари.
„Сигурен съм, че би искал да ги взема“ — помислих си аз.
Мотах се двайсетина минути, умората ме налягаше все по-силно и главата ми ставаше все по-тежка. Накрая излязох от дърветата на някаква горска поляна, над която се стелеше мъгла, и реших да си почина малко. Седнах под една бреза, облегнах се на дървото, обърнах лице към изгряващото слънце и почти веднага се унесох. Когато чух гласа, предположих, че просто сънувам.
— Седиш върху гъбите!
— Хммм — отвърнах аз.
— Седиш върху гъбите, Рафаел.
— Да, Емили, знам. Ще ги изям после.
— Рафаел, стига си говорил глупости. Не мога да откъсна гъбите, ако си седнал отгоре им.
— Разбира се, че не, Емили. Емили. Емили!
Рязко отворих очи и скочих на крака.
— Емили! Ти ли си?
И наистина беше тя, застанала точно пред мен, спокойна както винаги, сред ореол от утринна светлина. Винаги се стряскам от внезапните й появи, но точно тогава се стреснах особено много, тъй като след заминаването й през 1910 г. наистина си мислех, че никога вече няма да я видя. А ето че тя се бе върнала най-неочаквано, като по чудо, сякаш от оня свят. Освен че бе малко по-висока и се бе сдобила с някои типично женски извивки, които липсваха при последната ни среща, тя изглеждаше по абсолютно същия начин като преди.
— Емили, мила моя! Това е невъзможно. Изобщо не мислех, че ще се видим отново.
Емили се наведе и откъсна огромна гъба с размерите на чадър.
— Ами случи се доста неочаквано — рече тя и пусна гъбата в кошницата си. — Помислих си, че може да не искаш и да чуеш за мен.
— Да не искам и да чуя за теб ли?
— Реших, че може да си разочарован и ядосан. Заради внезапното ми заминаване.
— Разбира се, че бях разочарован и ядосан. Но това само разпалваше желанието ми да те видя или чуя. Господи, Емили, понякога ме изумяваш. Наистина ме изумяваш!
Емили сви рамене и ми даде знак да държа кошницата, докато тя бере гъби.