През следващия половин час обикаляхме напред-назад поляната и разказах на Емили какво съм правил през последните осем години; пропуснах да спомена, че са ме изключили от Кеймбридж и че току-що съм убил някого с гигантски катапулт. Когато кошницата се напълни, слънцето вече беше изгряло и надничаше над върховете на дърветата.
— За колко време си тук? — попитах аз.
— Не за дълго — отвърна тя. — Днес следобед заминавам за Америка от Саутхемптън. На борда на „Аквитания“.
Явно беше забелязала спазъма на разочарованието ми, защото добави:
— Защо не дойдеш и ти? Корабът е разкошен. Сигурна съм, че ще си прекараме чудесно.
— Какво, да дойда в Америка ли? Сериозно ли говориш?
— Разбира се, че сериозно.
— Емили, това е прекрасно! Прекрасно! Не съм си и мечтал за подобно нещо!
Скочих и я прегърнах, вгледах се за последно в прекрасното й светло лице и забързах през виещата се утринна мъгла.
— Ще се видим на борда! — извиках през рамо аз. — Ако стигнеш първа, поръчай ми розов джин!
Разбира се, тя не можеше да ми поръча розов джин, защото изобщо не се качи на кораба (макар винаги да се кълне, че го е направила). И така се клатех и повръщах сам по пътя за Америка и не видях своя ангел още дванайсет дълги години, за които можете да прочетете по-подробно в банята. Господи, как ми липсваше само.
Това е всичко, което имам да кажа за Гуми, макар че преди да приключа, мога да добавя още някои неща.
Тялото на Гуми било открито два дни след като го убихме. Находката вдигнала доста шум и Мийти и приятелите му били разпитани от местните полицаи. Но тъй като същата година лорд Госпорт дарил 5000 паунда на Благотворителния фонд на полицията, разпитът не бил нито сериозен, нито се проточил и не били повдигнати обвинения. Заключението на съдебния лекар било, че Гуми се е подхлъзнал, докато се катерел по дървото.
Дайо Обафеми, по-малкият брат на Гуми, по-късно седна на трона на Кикиве и според всеобщото мнение станал отличен владетел — предполагам, много по-добър, отколкото щеше да бъде горкият стар Гуми.
Тялото на баща ми, все още с димяща цедка на главата, било открито от мисис Егс, която незабавно ми писала, за да ми съобщи за станалото. Писмото й обаче ме настигна осем месеца по-късно в Ню Орлиънс, а междувременно Уайт Лодж и всичко в нея било продадено, за да покрие огромните дългове на баща ми, а бившата ни икономка се преместила в Ийстбърн при сестра си. Никога не я видях или чух отново.
За другите Непобедими — Бънти, Бонго, Джонти, Топър, Пепър и Чарли — не мога да ви кажа много, макар че чух слух, че Джонти се оженил за представителка на норвежкото кралско семейство, а Пепър станал важна клечка в партията на торите.
Русокосото момиче, с което изгубих девствеността си, умряло при епидемията на испански грип през 1919 г.
И накрая Мийти. Четиресет години не чух нищо за него, докато по една абсолютна случайност пътищата ни се пресякоха отново в началото на шейсетте. По онова време служех на лорд Слагсби и както може би си спомняте от разказа ми за онзи период, една вечер, противно на обичайната практика, Негово Благородие имаше гост на вечеря. Въпросният гост беше не друг, а Максимилиан Хийти, вече лорд Хийти, четвърти граф на Госпорт. Дебел, страдащ от подагра и прояден от рак, който скоро щеше да го убие, той изобщо не ме позна и през цялата вечер се оплакваше от цветнокожите имигранти.
— Не че съм уасист, естествено — завалено уверяваше. — Тъкмо обуатното. Навуемето имах чудесен чеуен пуиятел. Стуахотен тип. Викахме му Гуми. Животът и съуцето на компанията, такъв беше. Животът и съуцето.
17.
Най-сетне всичко си идва на мястото! След всички травми, спънки и преебавки от началото на седмицата смъртта ми най-сетне се движи с пълна скорост. Чувствам се добре. Наистина добре. По-добре, отколкото съм се чувствал от години. Както би се изразил Кийт, „Яко, човече! Адски яко!“.
Иииха!
Отчасти причината за приповдигнатото ми настроение е, че проклетото чукане май най-сетне спря. През цялата седмица ставаше все по-силно, настоятелно и често, а в сряда през нощта бе толкова свирепо, че наистина си помислих, че натрапникът ще разбие вратата на замъка ми и ще нахълта вътре.
Опитвах се да хвана извършителя, но напразно и накрая оставих на прага си писмо, с което го умолявах да си върви, придружено с 20 паунда подкуп. Беше отчаяна постъпка и нямах особени надежди, че ще проработи. Но за моя голяма изненада подейства. Или поне засега. Рано сутринта в четвъртък, тоест вчера, чукането спря и оттогава не се е повтаряло. И карфица да падне някъде в замъка, ще я чуя. Вчера вечерта се промъкнах долу, открехнах леко вратата и видях, че писмото и парите са изчезнали. Ако знаех, че натрапникът иска само пари, отдавна да съм решил проблема. Проклетото чукане наистина ме побъркваше.