(Може би трябва да отбележа, че макар да запълвах пространства отвън, оставях вътрешните празни. Освен че искам да спестя време, вътрешните празнини не ме притесняват чак толкова, тъй като не можеш да ги видиш, докато не влезеш в стаята. Далеч от очите, далеч от ума, както се казва.)
Нужни ми бяха почти пет часа да завърша всички входове в замъка (бавен съм като художник) и после прахосах още половин час в мотаене и възхитено съзерцаване на творенията ми, така че наближаваше полунощ, когато се върнах към самото писмо. След това нещата продължиха сравнително равномерно и към 3:30 сутринта, последния такъв час в живота ми, най-сетне сложих точка на историята за Гуми. Той заема северната половина на горната галерия, започва от лявата страна на вратата и завършва отляво на прозорците; както при Уолтър долу, аз го отделих, като оставих дълбока и доста неугледна черта по прашния дървен под. Смъртта му се развива в две колони, червена и светлозелена като водорасло, със средни по големина букви. Може би малко по-дребни от средното.
В момента пиша между гледащите на изток прозорци на галерията, по-близо до дясната страна, и се чувствам уверен и във форма, ако не се брои постоянното туптене в гърба ми. Зрението ми като че ли е много по-остро и фокусирано, отколкото когато и да било, сякаш смъртта ми е нещо като точило, изострящо погледа ми до съвършенство. Вчера следобед забелязах за първи път, че на единия от островите на изток има малка постройка на подветрената страна. Досега нямах представа, че там живеят хора.
Вече би трябвало да продължа със следващото си убийство. Нощта мина добре, но времето още е от значение. Аз обаче ще се сдържа, докато не мина десния прозорец на галерията — така ще побера мис Уоспли точно в пространството между него и входа. Иначе казано, имам около две и половина колони място. Нямам какво още да кажа за писмото, за здравословното си състояние или за прекрасните заглавия над входовете, така че реших да увелича размера на буквите до зряло зърно цариградско грозде и да ви разкажа за един епизод от детството ми, когато отидох на пикник в Гринич с баща ми, Емили и мисис Егс.
Мисис Егс винаги водеше двама ни с Емили на пикник. Устройвахме си ги в Риджънт Парк, в Хайд Парк, в Ричмънд Парк, в градината и дори горе в детската, когато времето беше лошо и навън бе твърде мокро, за да излизаме.
Баща ми обаче никога не идваше на тези екскурзии. Беше прекалено зает с изобретенията си.
— Хайде де, татко — умолявах го аз. — Приготвили сме тарталети, сандвичи с конфитюр и лимонада. Емили също ще дойде. Ще си прекараме най-чудесно на целия свят.
— Ох, де да можех — въздишаше той. — Де да можех. Експериментите ми обаче са в критичен стадий, разбери. Не мога просто да ги зарежа. Ти бягай и се забавлявай. Ще се видим, когато се прибереш. Хайде, бягай!
И така ние отивахме в Риджънт Парк, в Хайд Парк, в Ричмънд Парк, в градината или горе в детската с тарталетите, сандвичите с конфитюр и лимонадата, но винаги без татко.
До деня, когато за изненада на всички, включително и за негова собствена, той обяви, че като никога експериментите му не са в критичен стадий и също идва с нас.
— Татко ти идва на пикника! — изкрещя мисис Егс, която направо бе изпаднала в истерия от тази мисъл. — Ще ни трябват и сандвичи с краставици. Само сандвичите с краставици ще свършат работа. Но откъде да намеря толкова бързо краставици! Ще получа инфаркт!
Накрая след много лутане тя успя да намери една краставица (както винаги ги наричаше Емили), без да получи сърдечен удар, и след като сандвичите бяха направени и прибрани в голяма кошница, всички се качихме на влака за Гринич; двамата с Емили бяхме залепили носове за прозореца, баща ми пушеше лула, а мисис Егс се притесняваше, че не е приготвила достатъчно храна — нещо, което правеше винаги, въпреки че всеки път запасите и бяха достатъчни за изхранването на малка армия.