Беше чудесен топъл летен ден. Влязохме в парка на Гринич и постлахме одеяло на тревата до Кралската обсерватория.
— Е, много е приятно — каза баща ми, загледан към Темза и пускащ облачета дим от лулата си. — Определено трябва да правя това по-често.
— Можеш да идваш всеки път, когато поискаш — казах аз.
— Сигурна съм, че храната няма да стигне — изстена мисис Егс, докато се мъчеше да отвори кошницата за пикник, която бе толкова тежка, че двамата трябваше заедно да я мъкнем нагоре по хълма. — Ще умрем от глад!
Все пак не умряхме и след като погълнахме планини от сандвичи; тарталети, бисквити и сладкиши и изпихме цял вир лимонада, двамата с Емили се втурнахме да играем на криеница между дърветата, изтощената мисис Егс потъна в дрямка, а баща ми седна да чете месечния брой на „Инвентърс Ривю“. От време на време поглеждах към него — с ореол от дим над главата му и лека усмивка на лицето, само за да се уверя, че още е там и че присъствието му на пикника не е просто някакъв сън. Той наистина беше там и помня, че се почувствах най-щастливото момче на света.
— Ще те надбягам до онова дърво! — извика Емили.
— Добре — казах аз. — Падналият е женчо. Чакай! Още не съм казал „старт“!
По-късно татко се включи в поредната игра на криеница и на прескочикобила. Продължихме с игра на детективи, но бързо ми омръзна, защото нещата, които си набелязваше баща ми, бяха невъзможни за отгатване.
— Не — каза той, след като половин час се опитвахме да познаем какво е нещото, започващо с „а“. Не е автомобилът, нито астрономическата обсерватория, а човекът с ампутираната ръка на онази пейка. Деца, не виждате ли, че е само с една ръка?
По-късно мисис Егс ни разказа приказка за принц, превърнат в крастава жаба. Татко осигури крякането на жабата, а двамата с Емили се затъркаляхме по земята от смях.
Останахме в парка, докато слънцето не започна да се спуска към хоризонта от другата страна на реката, после си събрахме нещата и бавно поехме надолу по хълма. Татко купи на всички ни сладолед и спряхме за малко, за да хвърлим клечките във водата. Във влака на връщане се разплаках.
— Защо не идваш на всеки пикник, татко? — захленчих аз. — Прекарахме си толкова хубаво.
— Отсега нататък ще идвам — заяви той и ме потупа по главата. — Всеки път.
Но така и не го направи. Пикникът със сандвичите с краставици в Гринич беше единственият, на който дойде. Може би затова си го спомням с такова умиление. Затова заема такова място в музея на спомените ми. Затова дори сега, повече от деветдесет години по-късно, отново се ухилвам до уши всеки път, щом си помисля за него. Сандвичи с краставици, лимонада и криеница — наистина най-голямото забавление на света.
Всичко това ме доведе до перваза на дюшемето отляво на втория прозорец в галерията. Почеркът ми отново е с нормален размер (с букви колкото стафиди) и все още използвам флумастера с цвят на водорасло. Почти пет часът сутринта е, петък, 31 декември 1999 г., последният ден на хилядолетието, последният цял ден от живота ми, и доктор Банън ще дойде след десетина часа. Зная, че дотогава мога да убия мис Уоспли. Зная, че мога. Просто трябва… Какво става, по дяволите! Някой току-що ме прати на майната си през отвора за писма! Прати ме на майната си с пълно гърло! И сега… О, не, не, не! Проклетото чукане започна отново! Бум, бум, бум, мамка му! ЩЕ ОТКЪСНА НЕЧИИ ШИБАНИ РЪЦЕ!
Двайсет минути по-късно. Не го хванах, разбира се — натрапника, псуващия, лайното. Явно иска още пари, ама няма да получи. Дойде ми до гуша. Застанах на прага и изкрещях с пълно гърло: „Майната ти! Няма да видиш повече пари от мен!“. Така че вече знае.
Напрежението отново засили туптенето в гърба ми. Туп-туп-туп. Блъскане отвътре. Чукане отвън. Цяло чудо е, че успявам да запазя разсъдъка си. И ето че съм минал от другата страна на втория прозорец. По дяволите!
Хайде, Рафаел!
18.
Макар че погледнато строго хронологически, Дороти Уоспли е вторият човек, когото убих, тя всъщност е първата ми истинска жертва в смисъл, че смъртта й беше предварително замислена и предизвикана. По-щедрите от вас могат дори да я приемат за единствената ми истинска жертва — в нито един друг случай не съм убивал така преднамерено, както в случая с драконоволиката гувернантка на Емили. Премахването й — о, сладка експлозия! — е неразривно свързано с детството ми и началото на познанството ми с Емили и е някак подобаващо, че сега, в самия край на живота ми, дойде време да върна както себе, така и вас от финала към самото начало.