Денят, в който убих мисис Бъншоп, през лятото на 1985 година по нищо не се различаваше от всеки друг ден. Станах в шест и половина след безсънна нощ и се измъкнах в коридора. Естествено, тя вече се мотаеше там като някакво гадно мрачно привидение. Наругах я под нос и вместо да чакам закуската, реших да тръгна направо към спирката на автобуса.
— Мистър Финикс! — извика тя, докато ме гонеше по стълбите. — Скъпи мистър Финикс, мога ли да се посъветвам с вас по един наложителен въпрос?
— Не, не можете — рязко отвърнах аз, като вземах по две стъпала наведнъж. — Оставете ме на мира.
— Разбирам играта ви! — изчурулика тя, като куцукаше артритно след мен. — Правите се на недостъпен, палаво момче такова.
— Мисис Бъншоп — извиках аз от края на стълбите, — майната ви.
И забързах по коридора, бутнах огромната червена врата и закрачих по алеята.
— Ще се върнете! — извика тя, докато излизах. — Няма да успеете да се сдържите!
Прекарах деня, седнал нещастно на една пейка на брега на Темза. Останах там до смрачаване, след което се замъкнах на Лестър Скуеър да гледам филм. Прожекцията свърши след единайсет, след което се помотах още около час във вечерната тълпа, преди да хвана обратния автобус до Пътни. Когато стигнах „Нанибрук“, наближаваше един след полунощ.
Влязох, взех си няколко бисквити с пълнеж и чаша мляко от кухнята и уморено се промъкнах горе, нащрек за неизбежната атака на мисис Бъншоп. Добрах се до първия етаж без инцидент, после до втория, после до стаята си и преди да се усетя, бях затворил вратата, а от напористата ми съседка нямаше и следа. За първи път от цяла година успявах да се прибера, без да надуша и намек за „Харвис Бристол Крийм“.
„Може да си е легнала рано — помислих си. — Или пък е умряла. Господи, дано да е умряла!“
Скрих Хапчето и Снимката в шкафа и се свих в леглото в очакване на нощните шумове. Въздишките, драскането, хъркането и оригването. Нищо. Абсолютно нищичко. Всичко тънеше в тишина. Зловеща тишина.
— Тук има нещо — промърморих си аз. — Замислила е някакъв номер. Усещам го. Противна дърта крава.
Останах да лежа около половин час, като палех цигара от цигара и нервно чаках да открия какъв номер ми е приготвила мисис Бъншоп. Тишината обаче продължаваше. Накрая не издържах и станах, облякох халата си и предпазливо отворих вратата.
Всичко бе тихо с изключение на далечното хъркане на старата мисис Хибърт, която беше четири стаи по-нататък.
— Ехо! — прошепнах, взирайки се в сенките.
Отговор не последва.
— Ехо?
Мълчание.
Подадох глава в притихналия коридор и се огледах. Нищо не помръдваше.
„Може пък наистина да е умряла — помислих си аз, макар че почти не смеех да си представя подобна щастлива и най-неочаквана развръзка. — Или са я преместили. Може пък кошмарът да е свършил!“
Събрах смелост и се обадих на доста висок глас:
— Етел Бъншоп, там ли сте?
Пак не последва отговор. Единственият звук продължаваше да е хъркането на мисис Хибърт. Вече убеден, че наистина й се е случило нещо, аз излязох в коридора и тръгнах към стаята й. С изненада установих, че вратата й е открехната. Лепнах се за стената с разтуптяно сърце и надникнах през отвора.
Вратата беше отворена само петнайсетина сантиметра, така че не успях да видя много. Стаята беше осветена от призрачно бледо сияние — вероятно от телевизор с изключен звук. На трептящата светлина успях да различа края на леглото й и чифт мъхнати ботуши с цип отпред, оставени до отсрещната стена. Цареше пълна тишина.
Останах така няколко минути, след което със затаен дъх побутнах вратата. Вече виждах телевизионния екран, на който течеше някакъв черно-бял филм; на фотьойла пред него лежеше отворен ужасният фотоалбум, сякаш са го зарязали в бързината.
— Мисис Бъншоп? — прошепнах аз. — Мисис Бъншоп?
Отново не получих отговор, така че бутнах вратата и влязох.
— Здрасти, здрасти! — казах аз, този път малко по-високо и почти уверен, че — слава на небесата! — съм се отървал от старата гъска.
Тишина.
Ускорих крачка, като наполовина очаквах — всъщност надявах се — да я открия паднала от другата страна на леглото. От бързане да потвърдя края й обаче и в полутъмната стая се спънах в облегалката на фотьойла и си ударих пищяла в острия ръб на отворения албум. Обемистият том се задържа на ръба за няколко секунди и тупна на земята, гръбчето му се скъса и по пода се разпиляха черно-бели снимки.
Въпреки безкрайните часове, през които мисис Бъншоп ме беше преследвала с албума, никога не бях обръщал особено внимание на съдържанието му. Докато тя плещеше за почивки на морето и за безбройните си лели, умът ми беше изключен. Непрекъснато тикаше под носа ми безброй снимки, но така и си останах в пълно неведение относно фамилното й дърво. Сега, докато се навеждах и забързано събирах снимките в разпадналия се албум, внезапно сърцето ми спря от поразителната прилика.