— Топката ти е в двора ни — казах аз.
— Знам. Без да искам я хвърлих там.
— Не знаех, че момичета могат да хвърлят толкова високо топка.
Тя се усмихна, поласкана от комплимента.
— Да ти я донеса ли? — попитах аз.
— Да, моля. Ако нямаш нищо против.
Обърнах се към мис Уоспли, кръстосах очи, което бе много неучтиво според мисис Егс и без нито дума повече скочих от сливата и изтичах при топката.
— Гледай! — извиках наперено, извадих я от водата и я изритах с все сили към стената. Вместо да прелети над нея, каквото бе намерението ми, топката улучи тухлите и отскочи право в лицето ми и ме събори. Свих се на земята и се разревах.
— Мис Уоспли! — загрижено извика момичето. — Момчето се нарани!
— Не съм изненадана — отвърна гувернантката и в гласа й ясно зазвуча доволна нотка. — На лошите хора неизбежно им се случват лоши неща. Няма да ви моля отново, млада госпожице. Слизайте от стената.
— Но аз не мога да го оставя, мис Уоспли! Той ми помагаше за топката.
— И ще му бъдем благодарни, сигурна съм. Положението му обаче не е наша работа. А сега бъдете така добра да престанете с това упорство и слезте от стената!
Последва кратко мълчание, после пукане на бръшлянени клонки и шумолене на листа, докато момичето слизаше. Предположих, че ме оставя облян в сълзи, което само ги удвои, и останах изненадан (и много доволен), когато чух тупване от моята страна на стената, последвано от приближаващи стъпки. Мис Уоспли закрещя и задърпа бръшляна, като сипеше най-ужасни закани заради поведението на момичето, но обектът на заплахите не й обърна никакво внимание.
— Не се безпокой за Осата Уоспли — каза тя, когато дойде при мен. — Тя е старо бръмчило. Удари ли се?
— Главата ми! — изплаках аз. — Главата ме боли.
Усетих я как коленичи и чух шумолене на хартия.
— Искаш ли шоколадов бонбон? — попита. — Много са вкусни.
Вдигнах глава, моментално забравил за шока от злополуката.
— И освен това са във формата на животни — продължи тя. — Има слон, змия, маймуна, пингвин и нещо, което не знам какво е. Изядох всички тигри.
Избрах си пингвин, който всъщност бе папагал, и го метнах в устата си.
— Много са хубави — казах аз.
— Белгийски — обясни момичето.
Изядох три папагала и две от онези, които Емили не знаеше какви са (мечки, предполагам), след което желанието ми за рев се смени с желание за приказване.
— Казвам се Рафаел Игнейшъс Финикс — казах аз. — И живея в тази къща с татко ми и мисис Егс. Ти как се казваш?
— Емили — отвърна момичето, и отхапа крайчето на шоколадов слон. — Емили Емили.
— Емили Емили ли?
— Не, Емили Емилии. Последното „и“ е дълго.
Явно съм изглеждал объркан, защото тя продължи:
— Малкото ми име е като фамилията, нали разбираш. С една съвсем малка разлика. Лесно се запомня.
— Емили Емили! — разсмях се аз! — Емили Емили! Ама че смешно!
— Така ли? — попита тя и се намръщи. — Защо да е смешно?
— Защото името ти се върти в кръг, разбира се. Отново и отново, като куче, което си гони опашката. Емили Емили! Бау-бау! Емили Емили!
Изправих се на крака и заподскачах из градината, като виках с пълно гърло: „Емили Емили!“. Момичето ме зяпна за момент, после също се разсмя, стана, прибра торбичката с бонбони в джоба си и също заподскача и се разкрещя: „Феникс птичката! Феникс птичката!“. Бяхме така погълнати в подскачането и викането, омагьосани от силата на гласовете си, че млъкнахме едва когато се извиси друг глас, подобно на котка, нахвърлила се върху гълъбчета:
— Ето го! Това е похитителят!
Гласът идваше от другата страна на поляната, където неизвестно как се бяха появили мисис Егс, татко, един полицай и мис Уоспли, която ме сочеше обвинително с дългия си, подобен на шиш пръст.
— Това е похитителят! — повтори тя. — Арестувайте го незабавно. Настоявам да бъде обвинен!
Последва суматоха, в която гувернантката на Емили се завтече с викове към новата ми приятелка, мисис Егс се хвърли към мен и закрещя на гувернантката, полицаят закрещя на двете, а баща ми, който явно изгаряше от нетърпение да се върне към работата си върху задвижвания от вятър грамофон или каквото там изобретяваше в момента, седна на една обърната ръчна количка и мърмореше: „Моля ви, дами! Моля ви!“, докато попиваше потта от челото си с голяма зелена кърпа. Врявата продължи известно време и утихна едва след като се извиних за това, че нарекох мис Уоспли дракон, а Емили се извини, че е влязла неканена в двора ни. Полицаят обяви въпроса за приключен и ескортира Емили и гувернантката й през къщата навън. В объркването те почти забравиха червената си топка, но аз я взех и се втурнах след тях.