— Топката! — извиках, докато те бързаха по улицата. Гувернантката държеше здраво Емили за ръката. — Топката!
— Къш! — извика мис Уоспли. — Къш, мръсно момче!
— Пази ми я — извика Емили през рамо и едва не се препъна, докато се мъчеше да ме погледне. — Ще се върна за нея. Ще се видим отново. Обещавам. Нищо не може да ни раздели.
Не мисля, че дори тя осъзнаваше колко верни се оказаха думите й.
Обикнах я от самото начало. Буквално от първата й дума, която чух — „хайде“. Обичах я, желаех я, имах нужда от нея, останах завинаги пленник на магията й. Не мога да обясня защо, както не мога да обясня и защо убивам хора. Това е просто едно от онези моментални, изникнали ей така неща. Една от онези божествени загадки. Една от онези радости.
Разбира се, тя бе прекрасна и забавна, а и имаше голяма торба вкусни белгийски шоколадови бонбони, което беше огромен плюс. Освен това бяхме на една и съща възраст, което тогава ми се стори съвпадение с направо мистични пропорции. От самото начало си въобразявах, че двамата сме съдбовно свързани.
Нещата обаче са по-дълбоки. В начина, по който гласът й отекваше от отсрещната стена, сякаш от някакъв друг свят, в начина, по който лицето й сияеше така съвършено на зимното слънце, в блясъка на ангелските й очи — във всичко това имаше нещо, което ме плени като пеперуда в мрежата на лепидоптерист. Плени ме и ме затвори завинаги в шкафа на нейното съвършенство. От самото начало знаех, че винаги ще сме заедно, хванати за ръце, без да се пуснем нито за миг, неразделни, свързани. Бяхме предназначени един за друг. Знаех го от първата ни среща. От първия миг. Но не мога да го обясня. Думите просто го опошляват. Мълчанието е за предпочитане. Непрестанното, вечно тананикане на тишината — именно там пее любовта ми към Емили. Моята скъпа, мила Емили. Моят живот.
Когато тя обеща, че ще се видим отново, нито за момент не се усъмних в думите й и тази вяра бе възнаградена три дни след съдбовната ни среща, когато получих покана за неделен чай в дома й.
По-късно открих, че поканата е била пратена след сериозен размисъл от страна на родителите й. Мис Уоспли била категорично против идеята и фактът, че я нарекох дракон и й се изплезих, не беше в моя полза. Емили обаче била изключително настоятелна, избухвала в сълзи и при най-малкия намек, че не бива да стъпвам в дома им, и заплашвала да се удави, ако не бъда поканен на кифлички и кейк. Но дори това можело да се окаже недостатъчно да осигури поканата ми, ако не била една много любопитна случайност. Една от трите задвижвани с пара отварачки на бутилки, продадени от баща ми в началото на века, била купена не от друг, а от бащата на Емили. Той я намирал за великолепен уред и тъй като сметнал, че синът на изобретателя на такава интересна джаджа не може да бъде чак толкова лош, изпратил поканата.
Семейство Емили имаше триетажна къща на Бейкър Стрийт, чиито горни етажи се използваха за живеене, а партерът се заемаше от аптеката на мистър Емили („Емили на Бейкър Стрийт, придворен аптекар“). От едната страна на сградата (колко добре помня само!) имаше цветарница, а от другата — тясна почерняла от сажди алея, която никой не използваше.
Поканата ми за чай бе за три и половина следобед и бях доведен в уречения час от мисис Егс, която бе прекарала по-голямата част от деня в търкане на лицето ми и лъскане на обувките ми за случая. Бях посрещнат от прислужницата Еди, която ме поведе нагоре. Мисис Егс обеща да се върне за мен в пет и половина.
— Рафаел! — извика Емили, когато ме въведоха в приемната. — Това е той, мамо! Момчето, което спаси топката ми.
Мистър и мисис Емили, които изобщо не приличаха на дъщеря си (мисис Емили бе ниска и тантуреста, а съпругът й още по-нисък и плешив), седяха един до друг на жълт шезлонг, а мис Уоспли стоеше заплашително зад тях. Приличаше още повече на дракон, отколкото на първата ни среща, и ме гледаше с направо убийствена неприязън. Нервно пристъпих от крак на крак.
— Надявам се, че главата ти е по-добре — каза мисис Емили.
— Да, благодаря, мадам — отвърнах аз.
— „Вълшебният лек на Бел“ — обяви съпругът й. — Това е нужно при болна глава. Безотказно е.
— Да, скъпи — каза мисис Емили и постави ръка върху неговата.
— За мен е голяма чест да съм тук, мадам — казах аз, повтаряйки фразата, която мисис Егс ми бе набивала в главата през последните два дни. — Благодаря за поканата.