— Мис Уоспли! — възкликна мисис Емили. — Та това момче е очарователно. Направо очарователно.
Мис Уоспли се намръщи.
— Интересуваш ли се от лекове? — попита мистър Емили. — Съставки, очистителни, патентовани лекарства и прочее?
— Да, сър — излъгах аз. — Много се интересувам.
— Ха! — с видимо задоволство изсумтя фармацевтът. — Нали ви казах, че момчето ще е съвсем наред. Баща му е страшно умен човек. Искаш ли да видиш аптеката?
— С най-голямо удоволствие, сър!
— Скъпи — сгълча го съпругата му. — Момчето тъкмо дойде. Остави го поне да пийне чай. Мис Уоспли, заведете децата горе в детската, ако обичате. Рафаел, за нас е голямо удоволствие, че ни гостуваш.
Тя протегна ръка и тъй като не знаех какво да правя, пристъпих напред и я целунах.
— Колко мило! — разсмя се мисис Емили. — Колко очарователно.
— Казах ви, че ще го харесате — рече Емили. — Нали ви казах?
— Каза ни, скъпа. А сега бягайте с мис Уоспли. И не прекалявайте с яденето, че ще ви стане тежко.
— „Лечебният сироп на сестра Сийгъл“ — каза мистър Емили, докато излизахме. — Това е нужно на човек при лошо храносмилане. А ако симптомите са упорити, една добра доза „Магнезий на Динфорд“.
Пихме чая в стаята на Емили. Мис Уоспли седна помежду ни и с ужасно кисела физиономия поднесе сандвичи с рибен пастет, като през цялото време прекъсваше разговора ни с хокане да си бършем устите, да не ядем прекалено бързо, да седим неподвижно, да не сърбаме, да не сме лакоми — иначе казано, да не правим нищо, което би могло да подсили усещането за приятно прекаран следобед. Когато гувернантката неволно поля ръката ми с врял чай, погледът й подсказа, че може би инцидентът не е бил толкова случаен.
— Много се извинявам — измърка тя. — Надявам се да не боли прекалено много.
— Не — през зъби отвърнах аз. — Изобщо не го усетих.
За мое най-голямо облекчение след чая мис Уоспли отиде в стаята си да пише писма на сестрите си (имаше цели девет, всички омъжени за чиновници из цяла Англия) и двамата с Емили останахме сами. Тя ми представи куклите си — поради някаква причина всяка носеше името на месец от годината — и ме заведе в спалнята на родителите си да ми покаже гигантското им легло с балдахин, което ми заприлича на кораб. Порисувахме, известно време се мъчехме да уловим една голяма синя муха, която бе влетяла през прозореца, след това се заехме да правим настойки. Оказа се мърлява работа, включваща сол, боя, захар, талк и няколко чаши вода. Когато най-сетне се върна, мис Уоспли завари две страшно омазани деца и още по-омазан под на детската стая.
— Казах, че не бива да те канят — изсъска тя и ме хвана за ухото. — Виж каква кочина, мръсно момче такова! Мистър Емили ще ти каже!
И мистър Емили каза, макар далеч не онова, което се искаше на мис Уоспли. Вместо да се ядоса на цялата цапаница, той остана много доволен от нея, потупа ни по главите и ни нарече „моите млади аптекари“, след което ни предложи да ни разведе из аптеката си.
— Ами детската? — възрази мис Уоспли. — Вижте само в какво състояние е!
— Да, да. После ще оправим това — изпухтя мистър Емили. — Това е фармацевтика, скъпа мис Уоспли. А фармацевтиката винаги е на първо място.
И тъй, за огромно неудоволствие на мис Уоспли и за наша огромна радост, двамата с Емили прекарахме остатъка от деня долу в аптеката на баща й и стояхме хванати за ръце, докато той разказваше надълго и нашироко за чудодейния слабителен ефект на рибеното масло на доктор Брукс и невероятните качества на препарата против затлъстяване на Ръсел.
— Мазнината направо се стапя — възторжено каза той. — Свлича се като кожа.
Мистър Емили ни позволи да надникнем в някои от шкафчетата от палисандрово дърво зад тезгяха (трябваше да се качваме по стара паянтова стълба, за да стигнем до най-горните), след което ни заведе в лабораторията си, където извади и ни показа патентованата газова шпатула на Богет, каквото и да означаваше това. После се върнахме обратно в аптеката, за да видим разграфените стъклени мензури.
— А това — каза той в самия край на обиколката, когато спряхме пред малък шкаф със стъклена врата, който се намираше в края на тезгяха — е шкафът с отрови, в който се пазят всички опасни неща. Виждате ли, че стъклениците имат специално релефно стъкло? Това означава, че съдържанието им може да навреди.
Повдигнах се на пръсти и залепих нос за стъклото.
— Какво е това? — попитах и посочих нещо на средния рафт, между бутилки хлорен етер и азотна киселина. — Онова хапче.
— А! — усмихна се мистър Емили. — Това, млади човече, е много опасно отровно хапче.