В хапчето — Хапчето — нямаше нищо особено привлекателно, както имаше в стъклениците с високи гърла на витрината или в блестящите сребристи четки за коса, подредени под стъклото на тезгяха. Беше просто малко, кръгло бяло хапче с едва видима резка по края му и без други отличителни знаци. Въпреки това бях неустоимо привлечен от него.
— Да, много опасно, наистина — продължи мистър Емили. — Сам го направих. Гран и половина стрихнин, гран и половина арсеник, половин гран… ъъъ, да, точно така, половин гран сол на хидроцианидна киселина и половин гран стрит корен на ипекакуана. Знаеш ли какво е гран? Мярка за тегло, около една петхилядна от паунда. Смесваш всичко с малко сироп от течна глюкоза, оформяш и готово! Много е опасно. Убива за секунди, определено!
Изслушах внимателно речта му и отново погледнах Хапчето, положено в стъклената си паничка в средата на витрината. То сякаш туптеше под погледа ми и като че ли издаваше едва доловим бръмчащ звук, макар че сигурно си въобразявах. Това наистина бе най-съблазнителното нещо, което съм виждал през живота си. Без да броим Емили, разбира се.
— Харесва ми — казах аз.
— Виж ти, виж ти — разсмя се мистър Емили и сложи ръце на раменете ни. — Какви млади аптекари сте само!
По-късно, докато се връщах у дома през парка с мисис Егс, повтарях отново и отново формулата на Хапчето. Когато стигнахме Уайт Лодж, вече я знаех наизуст и никога не я забравих.
От онзи ден нататък двамата с Емили бяхме неразделни. Всяка сутрин мисис Егс ме водеше на Бейкър Стрийт или Емили идваше в Уайт Лодж, водена от мис Уоспли, която упорито отказваше да прекрачи прага ни, сякаш се боеше да не пипне някаква неизлечима зараза. Прекарвахме часове наред в занимания, които възрастните намираха за нелогични и неразбираеми, но които са от най-огромно значение за децата.
Строяхме укрепления от възглавници и стари чаршафи и ги отбранявахме от орди въображаеми нашественици. Предприемахме експедиции до най-далечните кътчета на не много голямата ни градина, пишехме и изпълнявахме пиеси пред куклите на Емили, които винаги отвръщаха с бурни овации. Рисувахме, забърквахме настойки, звъняхме на звънеца на съседите на Емили и се криехме в алеята, която разделяше къщите. Понякога гледахме мистър Емили в аптеката или татко ми в работилницата си. При всеки възможен случай поглеждах с копнеж към Хапчето.
Водеха ни по музеи, галерии и паркове, а веднъж и в катедралата „Сейнт Пол“, където се качихме чак до огромния купол и гласовете ни отекваха в него. Посетихме Музея на мадам Тюсо, организирахме си пикници в Кю Гардънс и ходехме на Хиподрума да гледаме австралийските дървосекачи, които можеха да срежат дърво за по-малко от три минути. А любимата ни разходка беше през Риджънт Парк до зоологическата градина, където плащахме входната такса и цял ден зяпахме жирафите, влечугите и лъвовете и умолявахме мис Уоспли да ни позволи да се качим на огромния сбръчкан слон, който возеше посетители.
— Категорично не! — озъбваше се тя. — А сега се дръпнете, че ще ви стъпче.
— Иска ми се да стъпче теб — промърморвах аз.
— Какво беше това? Какво каза, ужасно момче?
— Нищо, мис Уоспли. Просто говорех на себе си!
— Ха! Отвратително дете!
През септември 1906 г. въпреки сълзите и протестите ми бях изпратен да продължа обучението си в един малък интернат в Кент. Вместо да намали привързаността ми към Емили, тази наложена раздяла само я увеличи, също както някои растения, когато са лишени от светлина, израстват много по-високо от онези, които растат на светло. Лишени от физическото присъствие на другия, ние просто започнахме да общуваме по друг начин — пишехме си поне по четири пъти на ден, съставяхме дълги, зле римувани елегии за приятелство, шоколад, австралийски дървосекачи и други теми от взаимен интерес. Вместо да уча латинските конюнктиви, таблицата за умножение и важните дати от британската история, умствената ми енергия беше насочена изцяло към Емили, което до голяма степен обяснява ужасните ми оценки от онова време.
През ваканциите се връщах у дома и продължавахме точно от мястото, до което бяхме стигнали, сякаш дните на раздяла изобщо не съществуваха, а са били сън и сега сме се събудили в компанията на другия. Понякога си мислех, че може би целият ми живот е бил само сън, прекъсван от отделни моменти на събуждане, когато Емили се появяваше да ме върне в реалността.
Така приятелството ни (ама че нелепа думичка за такова огромно изживяване) растеше и се развиваше през годините. През 1907 г. заминах със семейство Емили на лятна ваканция в Шотландия и само увеличих омразата на мис Уоспли към мен, като сложих рак в леглото й. През 1909 г. Емили дойде с мисис Егс да гледа представянето ми в спортния ден на училището (участвах в четири състезания и излязох последен на всички). Продължавахме да строим укрепления и да играем пиеси, макар и не толкова често, и минахме през дълъг период в игра на медицински сестри и пациенти, през който прекарвах по цели дни увит в бинтове като мумия, докато Емили се суетеше наоколо и се грижеше за всяка моя нужда. В неделя, 1 януари 1910 г., в следобеда на десетия си рожден ден, ние откраднахме Хапчето. И с това светът ми беше завършен.