След дни на трескави приготовления се промъкнах за последен път в банята. Клекнах до ваната, пъхнах единия край на импровизирания фитил (канап, накиснат в денатуриран спирт) в кутия кибрит и прокарах другия зад една тръба, през отдушника в стената и надолу до алеята. Приготовленията ми едва не отидоха по дяволите на този финален етап, когато набелязаната ми жертва най-неочаквано се качи горе. За щастие тя бе така заета да ми извива ухото и да ми обяснява колко противен, крадлив дребен никаквец съм, задето съм нарушил светостта на личната й баня, че така и не забеляза тънкия фитил, излизащ от отдушника високо в стената.
— Гадно момченце — изсъска, докато ме мъкнеше надолу по стълбите. — Ако беше мое, хубаво щях да те напляскам!
— Съжалявам, мис Уоспли — смирено рекох аз. — Обещавам, че няма повече да правя така. Наистина обещавам.
Вече разполагах с чудесно средство да се отърва от дъртата кранта, но се сдържах и не запалих фитила при първа възможност. Още не бях споделил с Емили убийствените си намерения и ме гризеше чувството, че тя няма да одобри.
Едва около седмица по-късно, когато коледните празници бяха към края си, бях готов да осъществя плана си.
Въпросната вечер си легнах с дрехите и се завих през глава, за да не види мисис Егс, че съм облечен, когато дойде да ми даде целувка за лека нощ. Престорих се, че заспивам, после станах, промъкнах се долу, тихомълком излязох от къщата и забързах към Бейкър Стрийт. Огледах се и се вмъкнах в покритата със сажди алея до къщата на Емили. Намерих висящия фитил. Извадих кутия кибрит. Поех дълбоко дъх. Накрая погледнах нагоре — знаех, че в момента мис Уоспли се плацика във ваната си, както прави всяка вечер по това време, с точността на часовник. От прозореца излизаше пара и чувах приглушено пеене.
Мина ми през ума, че съм сложил прекалено малко (или прекалено много) барут, но вече нямаше връщане назад. Без да се помайвам, сякаш бях достигнал до кулминационния момент на някаква особено енергична полка, драснах клечка и я поднесох към фитила; наложи се да се вдигна на пръсти, защото краят му се клатеше на две стъпки над главата ми. Тънко синьо-оранжево пламъче се понесе нагоре в нощта, мина със съскане през отдушника и изчезна в банята.
Последната дума изчезна в оглушителния гръм. Алеята за миг се освети в пъклени оттенъци на червеното, юмрук от пушек и отломки блъсна прозореца на банята и в същия миг, подобно на коркова тапа от шампанско, ваната с мис Уоспли в нея изхвърча през покрива на къщата и се понесе в нощното небе, издигайки се на около шест метра над комините, преди да се стовари с трясък върху покрива на съседната къща.
Недалновидността ми — и тогава, и през целия ми живот — бе такава, че и през ум не ми мина да се замисля какво ще стане след убийството на гувернантката на Емили. Въобразявах си, че животът ще си продължи нормално или най-малкото Емили ще ми пише. Което, разбира се, тя не направи. Всеки ден очаквах писмо, но такова не идваше и накрая престанах да очаквам. При липсата на друго, което да ме разсее от болката, започнах да наблягам здраво на уроците.
„Забележително подобрение — пишеше в бележника ми в края на първия срок след заминаването на Емили. — Младият Финикс сякаш е станал съвсем друг човек.“
До долния край на стената остават около 75 см и смятам да ги запълня (като уголемя малко буквите) не толкова със случка, колкото със снимка на момент от миналото ми.
Юни 1919 г. е — 13 юни, ако трябва да съм точен. Току-що видях баща си за последен път и го оставих в работилницата му с цедката на главата. Трябва да хвана влака до Хампшър за вечерята с Мийти, но имам около половин час за убиване, преди да се кача, и затова решавам да направя кратка обиколка на градината в Уайт Лодж. Някъде дълбоко в себе си подозирам, че я виждам за последен път, и искам да събера малко спомени от нея, които да ме подкрепят през живота ми.
Прокарвам длан по стената — тухлите са неравни, гъстият като брада бръшлян е почти целият мъртъв — и заради доброто старо време се покатервам на сливата. Нагазвам в храсталака, където двамата с Емили строяхме укрепления, хвърлям камъчета в жабунясалото езерце. Поемам дълбоко дъх, коленича да помириша тревата и си спомням всички щастливи дни, които съм прекарал тук.