Правя всичко това и се обръщам да вляза обратно в къщата. Но докато го правя, нещо привлича вниманието ми — в самия край на двора, полускрито във високата трева покрай стената. Отивам до него и го вдигам. Стара спукана червена топка, с която явно никой не е играл цели десет години. Завъртам я няколко пъти в ръце и спокойно, съсредоточено, без суетене я ритам през стената в парка оттатък. Усмихвам се и потеглям да убия принц Гумен молар.
19.
Имах изключително неприятно преживяване с доктор Банън. Бях така погълнат от писането на горното, че не чух как джипът му спира отвън в три следобед. И когато той почука на вратата, си помислих, че фантомът натрапник се е появил отново, втурнах се горе на покрива, надвесих се над бойниците и изкрещях: „Разкарай се, гадно ситно лайно такова!“. Горкият стар доктор Банън си помисли, че говоря на него, и получи ужасяващ пристъп на кашлица — започна да пухти и да се дави, като едва не се изкашля през ръба на скалата.
— Хиляди извинения, доктор Банън! — извиках аз, забързах надолу и излязох навън. — Каква ужасна грешка направих. Помислих ви за друг. За едно русо дете.
Това като че ли го разстрои още повече, лицето му от пурпурно стана направо черно, сякаш току-що е излязъл от въглищна мина.
— С какво мога да ви помогна, доктор Банън? — загрижено попитах аз. — Да ви потупам ли по гърба?
Той трескаво замаха с ръка, показвайки, че това е последното, което трябва да правя.
— Во… хъ, хъ, хъ… во… хъ, хъ, хъ… вода.
— Да, да, разбира се. Веднага ще ви донеса.
Влязох обратно в замъка и се върнах с голяма чаша вода от чешмата и резен лимон в нея като извинение.
— Заповядайте, доктор Банън.
Доктор Банън отчаяно поклати глава.
— Алергия към цитруси — изхъхри той.
Излях водата и донесох друга чаша, която той пресуши на един дъх. Дишането му малко се успокои и лицето му бавно започна да преминава обратно през спектъра от пурпурно до розово.
— Наистина не мога да ви опиша колко съжалявам, доктор Банън — извиних се отново. — Ужасно недоразумение. Просто цялата седмица някой блъскаше по вратата ми, крещеше неприлични неща през отвора за писма и нервите ми са опънати до скъсване. Чувствам се като затворник в собствения си дом.
Обясних за чукането, за ругатните, за хвърлените камъни, за лицето в папратите и за всички други странни неща, случили се след последната ни среща.
— Не знам кой го прави, но направо не издържам. Отначало беше сравнително безобидно, но вече се случва на всеки час. На всеки половин час. Все едно съм под обсада. Сякаш някой се опитва да ме подлуди.
Доктор Банън, който вече почти бе дошъл на себе си след пристъпа, зацъка с език и поклати глава.
— Разбирам раздразнението ви, мистър Финикс — изхриптя той. — Доста ме стреснахте, но след като чух историята ви, разбирам защо сте така разстроен. Лице в папратите значи?
— Точно така. Бледо лице, с руса коса. Помислих си, че може да е заек или нещо подобно. Освен това хвърлиха и яйце. Разби се в купола.
— Невероятно — рече той и се почеса по главата. — Невероятно.
— Опитах се да го пипна, но е много бърз. Дори когато стоя зад вратата, не мога да я отворя навреме, за да видя кой е. Даже опитах да му дам пари, за да се махне, но без резултат. Направо съм на ръба.
— Обадихте ли се на полицията?
— Не виждам какво могат да направят. И не желая да вдигам шум. Просто искам да ме оставят на мира. Да не ме псуват през отвора за писма.
Той се съгласи, че положението е крайно неприемливо, и обеща да разпита в селото за някой, който да отговаря на описанието на мъчителя ми, макар да се съмнявам, че ще го направи. Въпреки изказаната от него подкрепа не мисля, че е повярвал и на една моя дума. Просто ми угаждаше, както психиатърът угажда на особено агресивен пациент. Личеше в очите му. Мислеше си, че съм съчинил всичко. Че съм превъртял.
— Както и да е, няма значение — въздъхнах аз. — Пристигането ви като че ли го подплаши, който и да е той. Надявам се да не се върне отново. Хайде, да разтоварим колата. Наистина много съжалявам, че ви наругах така.
— Няма проблем — закашля се той. — Съвсем естествено е.
Мълчаливо разтоварвахме кутиите с провизии и ги нареждахме пред прага. (Разбира се, бях затворил вратата — не мога да допусна доктор Банън да види предсмъртното ми писмо. Белите му дробове не биха издържали.) Помислих си дали да не спомена за блъскането в гърба ми, което вече бе така силно, че понякога заплашваше да ме просне на земята, но реших да не го правя. Щом не можеше да повярва, че някой чука на вратата ми, някогашният доктор едва ли щеше да знае какво да прави с чифт криле, които не са си на мястото. Затова предпочетох да премълча.