— Чух, че завчера сте слезли към селото — каза той след малко. Мъчеше се да звучи небрежно, но явно изгаряше от нетърпение да научи за малкото ми пътешествие във външния свят. Срещнах сестра Пател в пощата и тя ми разказа.
— Познавате ли я?
— Съвсем бегло. Приятна жена. Индийка. Каза, че ви трябвали флумастери.
Вдигнах последната кутия от джипа и се затътрих към вратата.
— Беше много мила. Бях доста уморен след слизането по пътеката и тя отиде до селото вместо мен. Страшно ми помогна.
— Трябваше да помолите мен. Щях да ви ги донеса.
— Беше спешно — обясних аз. — Трябваха ми веднага и не можех да чакам до днес.
Той сви рамене.
— Каза, че името й било Емили.
— Чие?
— На сестрата.
— Така ли? Не знам. Не ми звучи много индийски, нали? Чакайте, нека ви помогна с това.
Той взе последната кутия от ръцете ми, остави я на прага и отброи парите от пенсията ми. За следващата седмица се разбрахме да ми донесе същите стоки. Естествено, не споменах, че другата седмица ще съм мъртъв.
— Може да не съм я чул добре — казах аз, докато той ми връчваше парите.
— Кое?
— Малкото име на сестра Пател. Може изобщо да не е казала Емили. Просто навремето познавах едно момиче на име Емили. Може да е казала нещо съвсем друго.
Доктор Банън явно нямаше ни най-малка представа какви ги говоря и както правеше винаги, когато го обърквах, потърси убежище в бележника си, като педантично слагаше чавки на разтоварените стоки, сякаш познатият списък беше нещо като щит срещу брътвежите ми. Остана в бележника си, докато не млъкнах, след което реши, че е безопасно отново да излезе навън.
— Така — изпухтя той, заобиколи джипа си, отвори вратата и взе от седалката найлонова торба с емблема „Гордънс Грейпс“. — Взех виното, което поръчахте. Специалното вино. Боя се, че нямаха от онези, които искахте, така че се спрях на това. Надявам се да е добро. Човекът от магазина го препоръча. Каза, че било много добро за цената си. Върви с безплатен плакат на винарските райони на Франция.
Заобиколи колата и ми даде торбата. Извадих от нея леко прашна бутилка с оръфан етикет.
— „Домен дьо Шевалие“ осемдесет и втора — доволно прочетох аз. — Отлично. Направо великолепно. Аз самият не бих направил по-добър избор.
— Струваше трийсет и два паунда и половина. Казахте, че трябва да е над трийсет.
— Точно така — отвърнах аз. — Вашият човек е бил прав. Много добро за цената си.
Изчезнах в замъка и се върнах с парите, за да му платя. Мизерните ми спестявания бяха напълно изчерпани.
— Ще посрещаме новата година със стил, а? — изхриптя той.
— Абсолютно. Не се случва всеки ден да стоиш на прага на ново хилядолетие. Това би трябвало да облекчи нещата.
Разгледах бутилката на блудкавата следобедна светлина и я върнах в торбата.
— Довечера в селото ще има голямо празненство с фойерверки — каза доктор Банън. — Ще имате хубав изглед отгоре. Очертава се голямо събитие, макар че ще трябва да го гледам от дома си. Пушекът задръства трахеята ми.
Той извади голяма карирана кърпа от джоба си и се изсекна, след което тръгна към колата си.
— Е, аз ще бягам, мистър Финикс. Елси не обича да остава дълго време сама в хирургията. Започва да нервничи.
Усмихнах се на традиционните му думи за сбогуване и изпитах лека тъга, че го виждам за последен път. Може и да си мислеше, че съм побъркан, но винаги е бил почтен с мен. Пристъпих напред с намерението да му стисна ръката. Точно в този момент обаче той се обърна към мен и ръкостискането се превърна в прегръдка.
— Сбогом, скъпи доктор Банън — казах аз, потупвайки гърба на сакото му от туид. — Бяхте толкова добър с мен.
Той не ме отблъсна, беше твърде любезен за подобно нещо, но видимо се вцепени и дъхът му, все още хриплив от пристъпа кашлица, започна да драска като шкурка по тухла. Изкушавах се да утежня дискомфорта му с целувка по бузата, но осъзнах, че подобен жест щеше съвсем да изключи измъчената му дихателна система, и затова само го прегърнах силно, преди да го пусна.
— Просто исках да знаете колко съм ви благодарен, че биете целия този път и ми пазарувате — продължих аз, като леко отстъпих назад. — Зная, че ме мислите за малко странен, но винаги сте били много мил с мен, а не мисля, че съм ви благодарил подобаващо за това.
— За нищо — изпъшка болезнено той и леко се дръпна наляво, така че отворената врата на джипа да се озове помежду ни. — Моля, не го споменавайте. Никога. Не е нужно. Това е част от работата ми.