Леко се дръпнах назад.
— Какво е свършило?
— Време е да вървя.
Надигнах се, намерих пипнешком цигарите и запалих една.
— Кога ще те видя отново?
Тя се надигна до мен.
— Не мисля, че ще се видим отново.
— Виж, Емили, съжалявам, ако съм те засегнал. Не го исках. Наистина. Знам, че не биваше да се опитвам да те целувам. Просто не се сдържах. Толкова много те обичам.
Тя взе немощната ми ръка в своята. Между съвършените й бели длани тя изглеждаше като някакво парче месо от отдавна изоставен недояден обяд.
— Не е заради целувката, глупчо — рече тя. — Просто е време. Много отдавна е време. Време да ме пуснеш.
— Какви ги говориш, Емили? — казах аз, леко повишавайки тон. — Не те разбирам.
— Наистина ли, Рафаел?
— Наистина. Изобщо не разбирам.
— Сигурен ли си?
— Да, сигурен съм. Защо винаги си толкова… толкова… загадъчна, Емили? Какво искаш да кажеш с това, че е време да те пусна? Все пак ти си онази, която винаги идва да ме търси. Аз никога не съм те търсил. Никога не съм имал никаква представа къде си, по дяволите. Как мога да пусна нещо, което по принцип не успява да се задържи, а? Кажи ми!
Тя ме погали по главата и се усмихна.
— Горкият Рафаел.
— Не ме съжалявай. Искам да знам за какво говориш. Защо няма да те видя никога повече?
Тя поклати глава.
— Виж вестника, Рафаел. Там се обяснява всичко.
За момент не разбрах какво иска да каже. После си спомних вестника, стърчащ от джоба на палтото й. Пресегнах се и го взех. „Таймс“.
— И какво трябва да науча от него? — попитах, докато преглеждах страниците. — Железопътна катастрофа в Шотландия. Размирици в Русия. Бунтове в Делхи. Не виждам каква е връзката.
Тя не каза нищо, само повдигна леко вежди и наклони глава настрани, сякаш ме подканваше да продължа да търся.
Прелистих целия вестник от първата до последната страница и най-сетне го открих, макар че сигурно дълбоко в себе си знаех какво е през цялото време и просто се опитвах да отложа момента, също като в столовата в училище, когато винаги оставях за последно в чинията си онова, което харесвах най-малко. Съобщението бе дълго само три-четири реда, ако имаше и толкова, и беше забутано сред дългия списък имена в колонка със заглавие „Починали“, между Колгейт (Присила) от Шефилд Парк, Съсекс, и Хъни (Едуард) от Бристол.
Емили — На 6 януари на Бейкър Стрийт, Лондон, от треска ни напусна Емили, любимата единствена дъщеря на Томас и София Емили.
Моля, не пращайте цветя.
Вестникът беше от 8 януари 1910 г.
Дълго останах да се взирам в думите, а цигарата догаряше между пръстите ми. Когато най-сетне се обърнах към нея, тя вече беше започнала да избледнява.
— О, Емили — промълвих през сълзи. — О, Емили.
Мина около час, преди да си отиде напълно — кожата й ставаше все по-прозрачна, косата й все по-светла, очите й блестяха все по-слабо, докато накрая остана едва видима сянка на човек. Дори не и сянка. Само намек за човек. Едва доловимо раздвижване на въздуха. Усещане. Държах ръката й до края, шепнех името й, казвах й колко много я обичам и колко по-добър е бил животът ми благодарение на нея. Повтарях й непрекъснато, че е моят ангел. И накрая, с прошепнато „Сбогом, Рафаел“, тя изчезна напълно и ме остави сам. Така ужасно сам. Винаги съм бил така ужасно сам.
Заспах много скоро след това. Когато на следващата сутрин се събудих, знаех със сигурност, че е време да умра.
И тъй, това е краят. След като увеличих леко размера на буквите (до големината на малък оловен войник), най-сетне завърших писмото си — след толкова много помещения, толкова много флумастери, толкова много белота, след всички стотици метри стена от входната врата до стълбите към покрива. И не само това, успях да го завърша с пурпурния флумастер, макар че със сигурност виждате по избледняващите думи, че е на път да свърши и той. Фактът, че писмото ми завърши точно на нужното място и с нужния цвят, като че ли потвърждава правотата на решението ми да продължа със самоубийството си. Това е знак! Знак!
Записването на горното ми отне повече време от очакваното. Много повече. Открих, че се бавя с Емили, че изписвам бавно всяка дума, че задържам момента, когато най-сетне трябва да я пусна. Вече наближава полунощ и нямам време да подреждам замъка и да приготвям пушеното филе от скумрия с топено сирене. Честно казано, не ми пука. Единственото, което искам, е да умра.
Фойерверките долу в селото започнаха, така че явно е минало полунощ. Започнал е нов век. Ново хилядолетие. Нов живот. Ново време, към което вече не принадлежа. Моят свят вече е твърдо в миналото. Трябва да тръгвам.