— Не подейства — продължавах да мънкам аз. — Не подейства, мамка му.
Снегът продължаваше да вали и вали, всичко започна да се слива с всичко останало и светът се превърна в една огромна пустота.
Едва когато облаците най-сетне започнаха да се разкъсват като лед по реката, да се фрагментират и отдалечават на запад, когато тънката бяла ивица на зората се появи над небето, когато последните снежинки спряха и светът потъна в тишина, аз най-сетне се надигнах на вледенените си крака и се спуснах обезсърчено в спалнята, която смятах, че няма да видя никога вече. Тъй като и двата ми пурпурни флумастера бяха свършили, трябваше да използвам онези с отвратителния лайнян цвят; и тъй като на стената преди стълбите нямаше място, трябваше да започна отново от другата страна, вдясно от входа. Така не само убийството ми стана лайняно, но и писмото ми. След като завърши така съвършено и с такава точност, сега то продължава да капе като капки рядка диария. Чукането долу започна отново, а крилете ми се разбесняха.
Не мога да дам задоволително обяснение защо Хапчето не подейства. Може би просто е изветряло с годините (с хората става така, защо да не става и с хапчетата?) или пък студеното време през последните няколко дни му се е отразило зле. Може би петте години, през които бе залепено с тиксо под мишницата ми, са го повредили; или двайсет и четирите години в тесния джоб на униформата ми на иконом, или петте години в студената и влажна атмосфера на Офлаг 18 В. Може мистър Емили да е объркал формулата. Може просто да си е измислил всичко това, за да се позабавлява. Може аз да имам някакъв шантав генетичен имунитет точно към тази комбинация от отрови. Може би, може би, може би. Възможностите са толкова много.
Една идея обаче не ми излиза от главата. Смейте се, ако искате, но си мисля, че Хапчето по някакъв начин зависи от Емили. Че нейната сила беше негова сила и когато тя избледня, същото в известен смисъл е станало и с него. Не мога да обясня точно какво имам предвид, защото самият аз не се разбирам напълно. Това е по-скоро чувство, отколкото теория. Несъмнено това са пълни глупости и истинският виновник в края на краищата е времето, климатичните условия или някаква грешка в състава на Хапчето. Дълбоко в мен обаче нещо настоятелно твърди, че причината е Емили. Тя ми даде Хапчето. И накрая тя го взе. Така заминаването й съсипа смъртта, която бях готов да прегърна не заради друго, а заради заминаването й. Ама че пълна и шибана каша.
Както и да е, няма смисъл да се тръшкам. Хапчето го няма. Емили я няма. Нощта я няма. И след малко мен също няма да ме има. О, да, още не съм приключил. Никак даже. Нямам абсолютно никакво намерение да не умирам. Тъкмо обратното. Неуспешният опит за самоубийство само ме направи още по-решителен и имам твърдото намерение да опитам отново. В края на краищата Хапчето не е единственото средство, с което разполагам. Не забравяйте, че живея на ръба на отвесна скала, 100 метра над остри като зъби камънаци. Сега е въпрос на принцип. Смятам да прекрача ръба и да сложа край на това. Нямам намерение да се предам и да продължа да живея.
Вече е почти осем сутринта в първото утро на третото хилядолетие и светлината на изгрева озарява небето на изток. Атаката срещу замъка ми като че ли е достигнала връхната си точка. Долу чувам трясък на счупено стъкло и разцепено дърво, когато вратата най-сетне не издържа на яростните удари. Защитите на убежището ми са пробити и е време да се евакуирам. Гърбът ми също като че ли е на път да се сцепи. Стига толкова. Трябва да ида и да се убия за втори път. Спешно се нуждая от умиране.
И след това
Господи Боже, летя! Летя във въздуха като птица! Нагоре! Надолу! Ииии! Ха-ха! Издигам се нагоре, нагоре и нагоре, после се спускам надоооолу! Иии-ха! Тра-ла-ла! Фантастично е. Толкова съм щастлив. Чувствам се така свободен!
Трябва да чуете какво стана. Направо невероятно! (Гледайте това, ще направя лупинг — ууу-ох-ох-ох-ох!)
Качих се на покрива да скоча от бойниците, точно както бях обещал. А зад себе си, от дълбините на замъка, чувах трясъка на разбито дърво, когато вратата най-сетне не издържа, прозорците се пръскаха, мазилката падаше. Не обърнах внимание на всичко това и се втурнах по покрива, като едва не си счупих врата, когато се подхлъзнах на снега, покатерих се на бойниците, изкрещях „Майната му на света!“ с пълно гърло и без изобщо да поглеждам назад, се хвърлих в нищото.