— Винаги съм знаела, че си от лошо семе! — изсъска тя.
Отново ме фрасна в носа, този път по-силно. Залитнах назад в стаята, като я повлякох със себе си, увила ръце и крака около раменете и кръста ми. Целият долен край на нощницата й вече пушеше и докато се блъсках в стената, материята изведнъж се подпали и из стаята затанцуваха пъклени сенки. Мисис Бъншоп нададе пронизителен писък, долових сладникава миризма като от печено пиле и в следващия миг цялата й нощница пламна. Като фойерверк. Всичко стана в пламъци.
Опитах се да я пусна, но мисис Бъншоп нямаше намерението да ми го позволява.
— Като влюбените на „Шанз-Елизе“! — извика тя и се вкопчи още по-силно, с ръце около врата ми и крака около кръста ми. Въртях се и се гърчех, но не можех да се освободя от хватката й. Пламъците лумнаха в лицето ми, косата ми се подпали, пижамата също. Закрещях с пълно гърло. Болката надвишаваше всичко, което бих могъл да опиша. Замятах се из стаята със залепената за гърдите ми мисис Бъншоп, блъсках се в мебелите, удрях се в стените, обвит в изгарящи пламъци и задушлив дим, докато не останах без сили и рухнах на пода.
Което беше и положението, в което бяхме открити. И то не от друг, а от старата мисис Хибърт, която потуши пламъците с юрган. Мисис Бъншоп бе мъртва. Овъглена като препечена царевица на керемида. Аз бях жив, но на косъм. Дойдох на себе си за момент в линейката, но по-нататък следва пълна забрава.
Докато лежах в болницата, Емили дойде да ме види.
От онзи ден преди девет години, когато ме подбра от канавката и ме остави на прага на „Нанибрук“, нито я бях виждал, нито чувал. Разходите за престоя ми се плащаха — на шест месеца, с пощенски превод, без излишни въпроси — и отнякъде получавах малка джобна сума, която заедно с пенсията и печалбите от таблата ми осигуряваше повече от комфортно съществуване. От самата Емили обаче нямах никаква вест.
И изведнъж тя се появи до леглото ми с куп нарциси и огромна кошница южноафриканско грозде без семки, което не можех да ям, защото цялото ми лице беше бинтовано. Типично за Емили.
— Здравей, Рафаел — каза тя, седна и пое ръката ми (бинтована) в своята. — Как се чувстваш?
— Хргх — изхъхрих аз през превръзките. — Хргх.
— По-добре не говори, Рафаел. Докторът каза, че не е добре за теб. Просто си лежи и остави бъбренето на мен.
— Хргх — съгласих се аз, като я гледах с обожание с дясното си око, което беше единственият ми орган, за който бяха сметнали, че може да мине и без бинт. — Хргх, хргх, хргх!
Моята любима изглеждаше млада, свежа и жизнена както винаги, с блестяща руса коса и очи като ослепителни изумруди. Което беше странно, защото тя наближаваше средата на осемдесетте, също като мен. Не на последно място от многото странни неща около Емили беше фактът, че поради някаква причина тя сякаш не старееше. Почти не се бе променила от дните, когато и двамата бяхме млади. На осемдесет и няколко изглеждаше точно както беше изглеждала на двайсет и няколко, а тогава изглеждаше точно така, както беше изглеждала като дете. Старостта, или по-скоро възрастта изобщо, сякаш успяваше напълно да я подмине.
Не мога да предложа подходящо обяснение на това. Неведнъж ми е минавала мисълта, че тя в крайна сметка остарява, но аз просто отказвам да приема този факт. Че младостта й съществува изцяло в очите на наблюдателя, така да се каже. Не мисля обаче, че случаят е такъв, пък и начинът, по който я поглеждаше младият лекар, когато идваше да премери кръвното ми (нещо, което направи осем пъти по време на свиждането), като че ли потвърждаваше, че не съм единственият, който вижда нейната изключителна и невероятно дълговечна красота.
Каквато и да беше истината, точно в този момент лежах и се взирах в пленителното й бледо лице, в устните, извити както винаги в нежна усмивка, и ми се искаше бинтовете ми да бяха малко по-хлабави, за да мога да се надигна и да я прегърна.
— Хргх, хргх! — казах аз, мъчейки се да изразя колко съм щастлив да я видя и как ми е липсвала през последните девет години.
— Стига, Рафаел, не бива да говориш. Лекарско нареждане. Права ли съм? — Въпросът й беше насочен към младия доктор, който току-що беше влязъл отново с апарата за мерене на кръвно.
— На… напълно — запелтечи той, като помпаше ръката ми, докато не ме заболя. — Напълно.
Емили остана с мен около два часа, през които изяде половината грозде и бъбреше като дете за нищо особено. Не че имах нещо против. Беше чудесно, че просто мога да бъда с нея след всички тези години. Отношенията ми с Емили винаги се развиваха на едно по-дълбоко ниво, отколкото мога да изразя словесно. Думите са просто яхти, които плават напред-назад през един невъобразимо дълбок океан.