Върху замъка ми е кацнал голям метален купол, стърчащ като смачкана глава от нестандартно едро тяло. Огромната, станала матова от времето сфера някога се е отваряла като сцепен плод, за да разкрие грамаден телескоп, през който разни експерти са се взирали с надежда в нощното небе. Телескопа и експертите отдавна ги няма, но куполът си останал. И още е там горе, затоплян от лъчите на изгряващото слънце.
Живях тук като отшелник през последните петнайсет години след като напуснах „Нанибрук“. Нямам телефон, радио, телевизор и приятели. Рядко излизам на повече от няколко метра от вратата и когато го правя, неизбежно получавам пристъп на паника и бързам да се прибера. Чувам, че се замислят големи празненства по случай новото хилядолетие, но подобни неща не ме интересуват. Напълно откъснат съм от всичко, кацнал на своя нос като някаква птица на самия край на небето.
Единствената ми връзка с реалността, подобна на пъпна връв към външния свят, е тесен изровен път, който се вие от вратата ми до близкото село на пет километра южно покрай брега. Веднъж седмично по него идва доктор Банън с калния си лендроувър и ми носи кутии с продукти, някоя и друга сметка и парите от пенсията. Обикновено докторите не предлагат подобни услуги, но този, изглежда, няма нищо против да го прави и не се оплаквам. Нямам друг начин да си доставям необходимото. Много невъзпитано от моя страна, но нито веднъж не го поканих на чаша чай. Не че би приел, разбира се. Доктор Банън си мисли, че съм луд.
Много грохнах през тези петнайсет години. Крайниците ми, които бяха гъвкави и силни на осемдесет и пет, се движат бавно и сковано, кожата ми е цялата в бръчки и приличам на презряла ябълка. Сапфиреносините ми очи вече не виждат като някога; и освен това съм видимо прегърбен. Чувствам се отпуснат и апатичен, подобно на кораб със счупено кормило. Вървя много бавно и кашлям непрекъснато.
В замъка си имам спалня на първия етаж, вдясно от стълбите, както и баня, а на партера, точно под спалнята, се намира напълно задоволителната, макар и плесенясала кухня. Това е всичко, което ми трябва и което искам. Останалата част от сградата е пуста, дюшемето в стаите е покрито с един пръст прах. Поради някаква причина замъкът няма други врати освен входната. Има отвори, но нищо, което да ги запълва. Липсата им кара мястото да изглежда още по-пусто, отколкото е. Не знам дали си струва, но прилагам план на сградата.
Вече не правя почти нищо. Не защото съм стар и болнав (което си е така, имайки предвид, че съм на 99), а защото не мога да реша какво всъщност ми се прави. Битието ми е пустота, лишена от идеи.
Всяка сутрин в пет се надигам с мъка от леглото и се затътрям надолу по стълбите да си направя чаша чай. Хапвам парче сухар, паля първата си цигара за деня, взирам се празноглаво през прозореца и бавно поемам обратно нагоре към купола, като по пътя спирам, за да се изсера и избръсна. Спя в бяла памучна пижама, в която прекарвам и целия ден. Нищо чудно, че доктор Банън се изнервя в присъствието ми.
За да стигна до купола, се изкачвам по късо стълбище, което започва от отвор в спалнята ми, отляво на леглото. След 13 стъпала (фатален брой според някои!) се стига до бетонната тераса на покрива, обрамчена от всички страни от високи до гърдите бойници. На запад, накъдето гледа входната врата, има пурпурни хълмове, които достигат до хоризонта и постепенно се издигат към нещо като планина някъде много далеч, докъдето погледът не стига. На север и юг минава очуканата линия на брега, нарушавана от серия носове, вкопчени в основната суша като множество отрязани крайници. На изток има само море, осеяно тук-там с някой далечен остров, подобен на размазано петънце. Когато над морето се вдигне мъгла, замъкът сякаш се рее във въздуха.
По покрива в посока север-юг и изток-запад минават релси, които се пресичат в центъра; върху тях стои и вероятно някога се е движела кръгла метална платформа на колела. Отгоре й е куполът, отпуснат като някакво голямо метално желе в поднос. Изглежда първоначалната идея е била платформата да се движи напред-назад и наляво-надясно по покрива, като в същото време се върти на 360 градуса, давайки на астрономите свободата да гонят набелязаните звезди по небето. За съжаление сега колелата са ръждясали и въртящата се платформа не се върти, точно като атрофиралите ми крайници, а куполът е останал като сплескана буболечка в самия център на пресичащите се релси, зяпнал за вечни времена на изток към морето и изгряващото слънце.
Поне може да се отвори. Със завъртане на ръчка в основата заоблените метални плочи се плъзгат неохотно настрани, разкривайки смълчания интериор, от който някога гигантският телескоп гледал навън към космоса. Сега там се намират само плетеният ми стол, масичка, фасове и един доста остроумен малък механизъм, който сглобих, за да мога да отварям и затварям структурата отвътре. Баща ми би се гордял с творението ми. Подобно на всички изобретатели, той обожаваше странните джаджи.