Куполът е мястото, където прекарах по-голямата част от последните петнайсет години. Разполагам се там по зазоряване, сядам на плетения стол с цигара в ръка, кръстосвам крака върху задвижващия механизъм и просто си седя и се взирам в океана без никаква мисъл в главата си, докато изведнъж, сякаш някой е превъртял деня на бързи обороти, забелязвам първите звезди да примигват високо над мен. Понякога гледам Снимката, която вече е измачкана и неразличима; понякога галя Хапчето. Най-често обаче просто си седя неподвижен и мълчалив, подобно на изсъхнало семе в изсъхнала шушулка. Изглежда, че дните ми на цъфтеж наистина са отминали. Развала, развала. Всичко е развала.
Или беше развала до вчера сутринта. Защото вчера сутринта реших да се самоубия и изведнъж животът ми се изпълни със смисъл.
Решението не беше трудно. Стриктно казано, не беше дори решение. Нито спорех, нито разсъждавах, нито се измъчвах по въпроса. Просто инстинктивно разбрах, че времето е подходящо. Смъртта не е избор. А неизбежност. Приех много спокойно всичко това.
Надигнах се болезнено от леглото, останах за момент замислен за снощната си среща с Емили, поклатих глава и поех надолу към кухнята. Беше мразовито и потръпнах, докато слизах по стъпалата. През прозореца в кухнята видях как леденожълтото слънце се катери нагоре в безоблачното декемврийско небе. Направих си чаша чай и започнах да размишлявам върху подробностите на края си.
Беше очевидно, че ще се самоубия с Хапчето. В края на краищата, какъв беше смисълът да го мъкна със себе си цели деветдесет години, ако не го използвам, когато най-сетне реша да се гътна? И дума не можеше да става да си прерязвам китките, да се беся или да скачам от бойниците. Или Хапчето, или нищо.
Трябваше обаче да се решат други въпроси. Например къде да го сторя? Кое място да избера? Подобни решения са важни. Все едно тръгваш на път с влак. Например ако пътуваш за Манчестър, трябва да тръгнеш от правилната гара. Същото е със смъртта. Няма смисъл да започваш от неправилното място, защото най-вероятно ще свършиш на него. При самоубийство не можеш да направиш рекламация.
Помислих дали да не го направя в леглото, но в основата си не съм мързелив човек, а свит под юргана труп може да създаде доста погрешно впечатление. Почудих се дали да не се върна в Лондон и да не свърша на мястото на Уайт Лодж или пред старата къща на Емили на Бейкър Стрийт, но и двете възможности не ми допадаха особено. Моята възраст не е подходяща за дълъг път, пък и идеята да се превия и да си ида на някаква мръсна лондонска улица ми изглеждаше някак безвкусна след такъв дълъг и убийствен живот като моя.
Не, имаше само едно подходящо място и то бе куполът. Седнал в плетения стол с чаша вино и загледан в пустотата. Ще се настаня в присвитата длан на Съдбата и ще се оставя да бъда запратен във вечността. Идеално.
Реших къде, но кога? Да направим отново сравнението с пътуването. Ако си тръгнал нанякъде, трябва да знаеш кога потегля влакът ти. Същото е със самоубийството. Да знаеш времето е абсолютно задължително за успеха на експедицията.
Запитах се дали да не го направя незабавно. Да си допия чая, да се затътря нагоре до купола и без никакво протакане да започна да дъвча онези гран и половина стрихнин, гран и половина арсеник, половин гран сол на хидроцианидна киселина и половин гран стрит корен на ипекакуана. Няма по-подходящ момент от настоящия. Удряй, докато желязото е горещо и т.н.
Но после си помислих — не. Глупости. След десет дни ще навърша сто. Що за необичаен акт на самоунищожение ще е да сложа край на живота си десет дни преди да съм станал столетник. Направо нелепо. По-добре да го оставя за рождения си ден. Сто години и край. Така е много по-подредено.
И тъй, реших. С Хапчето, в купола, на стотния си рожден ден. Идеално. Направо съвършено.
Което породи следващия въпрос — какво да правя през последните десет дни от живота си? Някак не ми се струваше правилно просто да седя, да въртя палци и да се взирам в нищото, щом смъртта е толкова близо. Трябваше да се занимавам с нещо. Нужна ми беше задача. Мисия.
И така ми хрумна това начинание. Защо не, помислих си аз, докато палех първата си цигара за деня, да не напиша предсмъртно писмо? Само че не някакво обикновено предсмъртно писмо. Никакви глупости от сорта на „Сбогом, скъпи приятели. Правя това, защото… И не забравяйте да храните котката“. Не, моето предсмъртно писмо щеше да е съвсем различно. Даже нямаше да е писмо. А по-скоро предсмъртна биография. (Да не би да създавам нов жанр? Суицидография.) История. Автопортрет. Подробна хроника за живота и престъпленията на Рафаел Игнейшъс Финикс, умрял от хапче в утрото на стотния си рожден ден. Ще сложа край на живота си, като опиша живота си. Ще се призова от миналото. Ще го прегледам и възстановя. Това ще бъде най-голямото предсмъртно писмо, писано някога.