Заспах на рамото й, загледан нагоре към луната.
— Господи, колко ми е гадно — промърморих, а когато се събудих, нея вече я нямаше. На мястото й беше Уолтър. Точно там, където беше седяла тя, опрял брадичка върху ръцете си, загледан прочувствено нагоре към сивеещото небе преди зазоряване. Беше невероятно висок, невероятно слаб и облечен в гнусни разкапващи се дрипи, с опърпано бомбе на главата.
— Седите на моя лъв — каза той.
— Моля? — отвърнах аз, докато се надигах и разтърквах очи.
— Седите на моя лъв. Той е единственият безопасен, нали разбирате. В другите има каква ли не апаратура за следене. Много са опасни.
Не бях сигурен как да отговоря — главата все още ме цепеше от снощните изстъпления — и затова изобщо не отговорих. Просто свих рамене и понечих да скоча на земята.
— Това обаче не означава, че трябва да си тръгвате — каза моят другар и ми направи знак да седна. — Ще сте в далеч по-голяма безопасност, ако останете. Стига само да знаете, че това е моят лъв. Да ви се намира кейк?
— Боя се, че не — казах аз и леко се дръпнах настрани, защото вонеше ужасно, а сигурно имаше и въшки.
— Жалко. От цяла вечност не съм ял кейк. Май са му наложили ембарго.
Той поклати безутешно глава, затършува в джоба на палтото си и извади разпадащ се фас. Пъхна го между устните си и задърпа енергично, макар че нещото си оставаше незапалено.
— Кои са Те? — попитах аз, като прикрих носа си с длан.
— Те ли? — Сякаш се изненада на въпроса ми. — Те са Те, разбира се.
— Те?
— Точно така. — Той се огледа крадешком и посочи с пръст нагоре. — Онези там горе. Гледат ни. Винаги ни гледат.
— Кои, полицията ли?
Той махна пренебрежително с ръка.
— А, полицията също е вътре. Наред с политиците, лекарите и млекарите. Всички са въвлечени. Но те са само инструменти. Трябва да се пазиш от Тях. От онези, които дърпат струните. Които контролират. Нострадамус се опита да ни предупреди, но са му затворили устата. Също като на тамплиерите и оцелелите от Атлантида. Все още си имаме К. С. Луис7, слава богу, но скоро ще се разправят и с него. Те превземат света. Затова влязох в Световната лига за свобода. За да се боря срещу тях. До смърт, ако е нужно.
Беше се запъхтял в края на проповедта си. Бръкна отново в джоба и извади мръсна кърпа, с която избърса потта от челото си.
— Да, да, да — въздъхна. — Борим се с тях навсякъде където можем. Не е много, разбира се. Счупен прозорец тук, изрисуван лозунг там, някой и друг гнил зеленчук. Но човек не бива да се предава.
Кихна силно и един дълъг сопол излетя от носа му и се лепна на палтото; съдейки по блестящата, хванала коричка материя, през годините там се бяха лепвали доста сополи. Той го размаза небрежно с кърпата си и продължи:
— Естествено, те знаят кой съм. Имат очи навсякъде. Шпиони на всеки ъгъл. Животът ви е в опасност само защото седите до мен. Аз съм белязан. Но от друга страна… — И тук започна да се киска; нещо течно забълбука в гърлото му, тялото му се разтресе и бомбето му затанцува напред-назад по чорлавата му глава. — От друга страна, винаги успявам да остана една крачка пред тях. Умен съм, нали разбирате. Ето, написал съм наръчник за оцеляване. Мисля да го публикувам.
Той отново бръкна дълбоко в джоба си и извади наръч плесенясали листове наред с цял порой фасове, трохи, коркови тапи и изгорели кибритени клечки.
— Да познавате случайно издатели?
— Боя се, че не — казах аз, вземайки предложените ми листове.
— Жалко. Ако можех да го публикувам, нещата наистина биха се променили. Хайде, погледнете.
Листовете бяха целите в петна и така измачкани, че съдържанието им едва се четеше, но след като ги подредих и изгладих върху постамента, успях да различа някакво смътно подобие на ред в драсканиците. По същество това бе списък от точки, всяка от които осветяваше определен аспект на темата как да оцелееш под игото на злонамерена висша сила.
7
Клайв Стейпълс Луис (1898–1963) — британски писател, критик и теолог, автор на „Хрониките на Нарния“. — Б.пр.