— Добре — казах. — Влизам.
Той бавно се обърна и се облещи към мен.
— Какво?
— Влизам. Ще дойда с теб. Поне за известно време. Не че имам нещо по-добро за правене.
Отначало не искаше да ми повярва, беше сигурен, че си правя някаква шега или се опитвам да го вкарам в капан. Трябваше да повторя предложението си няколко пъти и да го уверя в добрите си намерения, за да приеме, че казвам истината. Очите му се напълниха със сълзи, Уолтър извади кърпата си и нежно ги избърса, след което сграбчи лицето ми с двете си ръце и ме целуна в устата.
— А сега по-добре да се махаме от града — обяви той. — Преди да са ни взели на прицел. Макар че сигурно ще имаме време за парче кейк. Част от сладкишите все някак успяват да преминат през блокадата. Те още не са наложили напълно властта си!
Хвана ме за ръката и ме помъкна по улицата.
Така въпреки всичките си очаквания и намерения влязох в Световната лига за свобода и останах в организацията цели пет години, докато накрая, въпреки всичките си очаквания и намерения, видях сметката на основателя.
И макар да бяха мръсни години, неудобни години, години на натъртени крака, въшливи, пиянски, покрити със струпеи, клошарски, отвратителни години, те бяха и доста освобождаващи. Не мисля, че съм се чувствал по-свободен от времето, прекарано с Уолтър. Това е разковничето на стигането до дъното. Вече не ти пука от падането. Както казваше другарят ми в един от по-смислените си афоризми, „Най-хубавите нарциси винаги растат от лайна“.
Напуснахме Лондон още същия ден, след като новият ми съдружник погълна грамадна чиния глазирани кифлички със стафиди (купени, ако мога да добавя, с моите пари).
— Тук има прекалено много очи — обясни той, докато излизахме от града. — Движи се, спотайвай се. Само така можеш да останеш една крачка пред тях.
Доколкото можех да преценя, движехме се приблизително на северозапад, като прекарахме първата си нощ заедно под един плет някъде сред възвишенията на Чилтърн. На сутринта станахме рано и отново потеглихме, както направихме на следващата сутрин, после на по-следващата и т.н. Мисля, че през петте години заедно никога не сме оставали на едно място за повече от една нощ.
— Доносници — мрачно промърмори той веднъж, когато го попитах дали няма да е зле да се поглезим и да прекараме две последователни нощи в една хубава малка плевня, която бяхме открили в Йоркшър. — Навсякъде има доносници. Застоиш ли се, ще те намерят. Движението е оцеляване.
И продължихме да се движим, като непрекъснато се влачехме напред и напред, почти без да спираме да си поемем дъх.
Придвижвахме се по всякакви начини през тези години. Обикновено пеша по междуселски пътища, през поля, хълмове и градчета, докато краката не ни заболят, гърбовете ни не се схванат и стъпалата ни не се покрият с мехури. От време на време опитвахме автостоп, макар че малко коли бяха склонни да спрат на отвратително изглеждащи създания като нас. Понякога пътувахме и с влак, като се возехме, докъдето успеем, преди да ни изхвърлят на някоя затънтена гара поради липса на билети.
— Билетите са валутата на моралната робия! — заяви веднъж Уолтър на дребен мустакат кондуктор, който ни беше хванал да се крием в тоалетната на вагона.
— Чупката от влака ми — отвърна мустакатият.
Другите начини за транспорт включваха камиони, сред чиито товари се скривахме, докато шофьорите не гледаха; малки лодки, които отвързвахме от кейовете и плавахме ден-два с тях, преди отново да се насочим към вътрешността на страната; и в един паметен случай, с ролери. Бяхме ги „освободили“ от една градина в Бракнъл, където зорките очи на Уолтър ги забелязаха да се излежават под една катерушка; пързаляхме се весело с тях цели две седмици, докато колелата не се разбиха и возенето стана невъзможно.
Най-често обаче вървяхме пеша.
В обиколките ни нямаше някакъв план, не следвахме никакъв конкретен маршрут. За Уолтър крайната цел винаги беше второстепенна. Важното беше движението.
— Никога не мисли за целта — посъветва ме той още в самото начало. — Ако не знаем какво правим, най-вероятно никой не знае. Невежеството е оцеляване.
— Мислех си, че движението е оцеляване.
— Съвсем правилно! — възкликна той. — Постоянно невежествено движение, това е рецептата за оцеляване. Не мисли, просто се движи.
И затова се движехме, без да пътуваме към никаква конкретна посока — като мухи, които се стрелкат насам-натам, без изобщо да се замислят за модела на стрелкането си. За пет години обиколихме цялата основна суша на Британия и се насладихме на кратко отскачане до Гърнзи и още по-кратко до остров Уайт (откъдето се изнесохме бързо, след като Уолтър откри надпис „Чупката!“ на игрище за боулинг на трева във Вентнър). Някои места посетихме само веднъж, докато на други се връщахме отново и отново. Доколкото си спомням, а това е един от по-смътните периоди от живота ми, тъй като прекарах по-голямата част от него пиян-залян, посетихме Ливърпул пет пъти, Единбург два, Бирмингам, Брайтън, Ийстбърн и Бюд по три пъти и поради някаква необяснима причина, Рънкорн в Чешър цели седемнайсет пъти. Рънкорн е доста мрачно градче с тухлени сгради на бреговете на Мърси и нямаше с какво да предизвика такива чести посещения освен с името си, което Уолтър намираше за много смешно.