— Рънкорн — кискаше се той. — Като нещо, което може да ти излезе на стъпалото. „Ох, мамо, излязоха ми гадни болезнени рънкорни!“ Ха-ха-ха! Слава богу, че има места като това. Те са шамар в лицето на модернизма.
Спяхме навсякъде, където намирахме подслон. Понякога, както вече казах, нощувахме в плевни или под плетове. Друг път се настанявахме в рушащи се къщи, входове на магазини, пещери, кашони, купи сено, автобусни спирки, навеси, оранжерии, изоставени коли — в общи линии навсякъде, където можехме да намерим известна защита от природните стихии и легионите шпиони, които по твърдото убеждение на Уолтър бяха непрекъснато по петите ни. В Лондон, единственото място, което посещавахме повече пъти от Рънкорн, често отсядахме в една чудесна къщичка на дърво в Епинг Форест. Спомням си с известно умиление и една нощ, прекарана в амвона на църква в Тънбридж Уелс; за съжаление тогава се успахме и на сутринта се събудихме в разгара на венчална церемония.
— Три пъти наздраве за булката! — извика Уолтър на ужасеното паство. — Кажете, не е ли истинска прасковка!
Разбира се, през тези години не можеше да става и дума за работа, тъй като Уолтър смяташе всякакъв вид наемен труд за робство и отказваше категорично да се подчини на „зловредната тирания на надничарството“. По същия начин се противопоставяше на социалните помощи и беше убеден, че те са един вид финансов капан, предназначен да привлича и залавя дисиденти като нас самите. Затова бяхме принудени да разчитаме на други средства за удовлетворяване на ежедневните си нужди.
Едно от тези средства бе просията, макар че Уолтър твърдо отказваше да я смята за такава и предпочиташе да говори за нея като за „набиране на средства“ или „събиране на дарения за освобождаване на потиснатите маси“.
— Не сме просяци — каза ми той в началото на запознанството ни. — Просяците искат нещо срещу нищо. Ние, от друга страна, предлагаме услуга. Хората ни дават пари, а ние се борим за освобождаването им. Съвсем честно занимание. Дори бих казал, че се продаваме много евтино.
Всеки път, когато пристигахме в някой град, двамата прилежно разузнавахме за подходящ ъгъл („Трябва да е оживен — обясняваше Уолтър, — но не толкова, че да се изгубиш в тълпата“) и след това се захващахме за работа. Поставяхме на паважа изписана на ръка табелка „Ранени в акция — моля, помогнете“, след което се настанявахме от двете й страни — аз, свил единия си крак, все едно съм го изгубил, а Уолтър с прибрани в палтото си ръце, сякаш са ампутирани. Обществеността реагираше великолепно, особено когато някой от нас успяваше да пророни няколко сълзи, след което започваха да валят британски монети.
— Сърцето ти се стопля при вида на такава щедрост — ентусиазирано каза Уолтър след един особено добър следобед на набиране на средства. — Фенерът на добротата свети ярко в Донкастър.
Нещата, които не можехме да си позволим чрез набиране на средства, си набавяхме чрез нещо, за което Уолтър имаше друг подходящ евфемизъм — „освобождаване“ (иначе казано, кражба).
Бях въведен в „освобождаването“ на втория ми ден като скитник. Вървяхме по една пътека, Уолтър отпред, аз след него, когато той внезапно се обърна и заяви:
— Трябват ти нови дрехи.
Прав беше. Червените сатенени панталони и тензухената риза бяха подходящи за предишния ми живот, но скитничеството изискваше съвсем друг вид униформа.
— Май си прав — отвърнах аз. — Проблемът е, че не мога да си позволя нови дрехи. Малкото ми пари отидоха за глазираните кифлички.
— Отказвам да приема в речника си израза „да си позволя“ — каза Уолтър, като пропусна покрай ушите си хапливото споменаване на кифличките. — „Да си позволя“ е анахронизъм. Няма никакво „позволяване“. Трябва да се заемем с освобождаване.