Прекарахме остатъка от следобеда в спотайване в различни градини в предградията и дебнене на удобни моменти да отмъкнем разни неща от просторите. Така се сдобих с дебели панталони от рипсено кадифе, два чифта чорапи, поло и доста хубава копринена вратовръзка, която можех да нося като лента на главата. В една плесенясала барака за саксии намерихме голямо сиво палто и чифт яки, макар и доста големи ботуши. Екипировката ми беше завършена с разръфани ръкавици с един пръст, които намерихме в контейнер за боклук зад един рибарски магазин.
— Сега вече имаш горе-долу приличен вид — заяви Уолтър и в гласа му се долови бащинска гордост. — Истински боец за каузата на свободата.
Единственото напомняне за предишния ми живот бяха Хапчето и Снимката, която държах във вътрешен джоб на новото си палто. В продължение на няколко седмици Хапчето остана на врата ми в медальона от фалшиво злато, докато не се наложи да оставим медальона в заложна къща, за да наберем средства за голяма кутия сладкиши, след което го залепих за подмишницата си с руло освободено тиксо.
Наред с дрехите и тиксото освобождавахме също така свински пайове, сладки, бисквити, бутилки вино, джобни ножчета, тоалетна хартия, цигари и дори цял матрак от шоурума на фирма за мебели, макар че се наложи да го зарежем на следващия ден, защото беше много тежък за носене.
— Само ни забавя — опечалено рече Уолтър, докато изхвърляхме плячката си през ръба на една каменоломна. — В този живот движението е всичко.
Разбира се, освобождаването бе незаконно, макар и не напълно неморално — или поне така ми се иска да мисля. Уолтър беше много категоричен по този въпрос.
— Това не е отнемане, а размяна — обясняваше той. — Просто форма на търговия. Единствената разлика е, че търговците нямат думата.
Той настояваше, че всеки път, когато освобождаваме нещо, ние оставяме нещо друго. Семейството, изгубило кадифените панталони, чорапите и полото, при завръщането си у дома е открило, че е станало горд собственик на три конски кестена и недояден сандвич, а високите ботуши и палтото от бараката за саксии бяха заменени с жив таралеж и торба камъни.
— Смятам, че в много отношения сделката е по-изгодна за тях, отколкото за нас — каза Уолтър. — Някои от онези камъни може да са наистина ценни.
Въпреки че „набирането на средства“ и „освобождаването“ напълно покриваха повечето ни основни потребности, скитничеството си оставаше мъчен, студен, неудобен живот и сигурно щеше да е непоносим, ако я нямаше най-важната занимавка — пиячката.
Винаги съм си падал по пиенето. През половината десетилетие с Уолтър обаче станах истински пияч. Имам предвид истински. Още от първия ден пиех здравата и безразборно, изгълтвах всичко, до което можех да се добера. Виното и сайдерът бяха основното гориво, но наред с тях нямах нищо против бирата, уискито, водката, джина, шнапса, брендито, ментовия ликьор, рома, шерито и всяка друга алкохолна напитка, за която се сетите, както и някои безалкохолни като газ за запалки, антифриз, течен сапун и „Бейби Био“.
Разбира се, това беше изключително нездравословен начин на живот — от антифриза човек има ужасен махмурлук — и след като се разделих с Уолтър, незабавно предприех реформи. Преди това обаче пиянството в такива мащаби беше особено важно за живота, който водехме. Без алкохола никога не бихме издържали ледените зимни нощи в мокри входове и на задните седалки на изоставени коли. Нямаше да можем да понесем въшките, червеите, влагата, ругатните и противната, ужасна, вездесъща воня на собствените ни тела. И разбира се, Световната лига за свобода нямаше да е и наполовина толкова активна, ако двамата й членове не бяха така перманентно наквасени. Следващия път, когато сбърчите нос, докато минавате покрай пиян скитник, си помислете, че той може би се бори за душата ви.
Произходът на Световната лига за свобода е забулен в мистерия. Уолтър твърдеше, че е най-малко на 3000 години и че той е просто последният от дългата поредица членове. Но когато го притиснах с въпроси как точно са го вербували, започна да отговаря доста неопределено и затова подозирам, че организацията не е толкова древна, колкото се мъчеше да я изкара.
Макар че той никога не го беше казвал — и аз определено не бях споделял подозрението си — според мен Лигата беше възникнала в началото на шейсетте, когато Уолтър за първи път излязъл на улицата.
Другарят ми никога не говореше много за това как, защо и кога е станал скитник. Не настоявах да ми разказва, защото темата несъмнено беше доста болезнена. Доколкото успях да схвана от различните намеци и пиянски подхвърляния, Уолтър беше от Оксфорд, където притежавал малка антикварна книжарница и се радвал на абсолютно нормален, макар и доста отегчителен живот на представител на средната класа, докато един ден жена му внезапно пощуряла и избягала с млекаря (може би това беше причината за четвъртото правило от наръчника „Как да останем една крачка напред“, което съветва да избягваме млечни продукти). След това нещата започнали да се разпадат и след кратък престой в добре охранявано психиатрично заведение (станало може би причина за убеждението му, че непрекъснато сме следени от злонамерена сила) започнал начина на живот, който описах по-горе; предполагам, че горе-долу по същото време се е появила и Световната лига за свобода.