Така годините си минаваха. Вървяхме, набирахме средства, освобождавахме, сражавахме се срещу безликите сили на потисничеството. Отново и отново, ден след ден, безспирно и без почивка. И през цялото време пияни-заляни до козирката.
Две години след постъпването ми в Световната лига за свобода съвсем случайно открих, че за убийството на Кийт е бил арестуван друг, което анулираше първоначалния ми мотив да вляза в организацията. Това обаче не стана причина да я напусна. Тъкмо обратното, останах с Уолтър още цели три години. Не защото вярвах в онова, за което се бореше (дори не разбирах за какво се бори, така че вярата изобщо не влизаше в сметките). Не и защото ми допадаше начинът на живот, с който ме бе запознал. Не, останах с Уолтър, защото дълбоко в себе си усещах огромно и необяснимо удоволствие, когато гледах как библиотекарката от Уестън сюпър Меър се появява от хранилището прегърбена под тежестта на издут, пълен с урина найлонов плик. Обожавах да подхвърлям кучешки лайна в сладкарски магазини, да пиша графити по предните врати и да повреждам спирачките на велосипедите на свещеници. Всичко това допадаше на природата ми на пакостник. Беше забавно.
Но един ден най-неочаквано престана да е забавно. И горкият стар Уолтър плати за това с живота си.
Началото на края дойде с балон с горещ въздух. Уолтър го видя пръв, когато излязохме от един супермаркет в Хамърсмит, където скрихме мъртъв съсел сред замразения грах. Беше пролетта на 1976 г. Дърветата цъфтяха и птичките радостно чуруликаха сред цветовете.
— Виж това! — извика другарят ми, сочейки нагоре към бледото утринно небе. — Само го виж, моля ти се!
„Това“ беше огромен балон с горещ въздух, който в този момент минаваше точно над нас, на около сто и петдесет метра височина. Беше яркочервен, във формата на електрическа крушка, а под него имаше малък, едва видим кош, от който от време на време изскачаха огнени езици към огромния отвор над него. Доколкото можех да преценя, балонът се движеше приблизително на североизток.
Уолтър беше очарован от гледката. Спря се насред оживения тротоар и се зазяпа нагоре с възторжена физиономия, без да обръща внимание, че представлява пречка за пешеходците, които бяха принудени да го подминават от двете страни като поток около покрита с мъх скала. От време на време носът му потръпваше и той промърморваше нещо неразбираемо, но цели пет минути погледът му не се откъсна нито за миг от огромния червен балон.
— Да, за бога, това е наш дълг! — заяви най-накрая той и стисна решително зъби. — Не бива да му позволяваме да се измъкне! Няма да му позволим да се измъкне!
— За какво говориш? — попитах аз, отпивайки от бутилката метакса, която бяхме освободили по-рано сутринта.
— За балона! — обяви приятелят ми. — Не бива да го оставяме да избяга. Трябва да го хванем!
— Да хванем балона ли?
— Да, да! Да го приземим. Да го привържем. Да притиснем звяра в ъгъла.
— Но защо, Уолтър? Защо трябва да хващаме балона?
— Защото е лош! — драматично извика приятелят ми, сочейки към голямото червено петно над нас.
— Лош ли?
— Да. Нима не разбираш? Той представлява всичко, срещу което се борим. Той е символ.
— Това е балон, Уолтър — въздъхнах аз и отново глътнах малко метакса. — Просто балон.
— Така е, на едно ниво е балон — изсумтя той, докато вадеше кърпата и бършеше челото си. — Но балон, чието значение далеч надхвърля простата му… балонност. Наистина ли не разбираш? Той е тяхното око. Тяхното око в небето. Трябва да го хванем, иначе никога няма да престанат да ни наблюдават. Хайде! Наш дълг е да го направим!
Хвана ме за ръката и се помъчи да ме помъкне по улицата.
— Не искам да го следвам, Уолтър. Ти върви. Ще те изчакам тук.
— Не мога да го направя сам — изсъска той. — Имам нужда от теб. Прекалено е голям.
— Уморен съм. Краката ме болят. За бога, Уолтър, това е само един шибан балон.
— Моля те — замоли се другарят ми. — Точно за това работихме през всички тези години. Всичко дотук беше само подготовка. Това е голямото нещо. Връхната точка. Повярвай ми. Трябва да го направим.