— Не разбирам…
— Имам нужда от теб!
Очите му бяха на път да се напълнят със сълзи, ръцете му се тресяха. Никога не го бях виждал толкова развълнуван.
— Моля те — повтори той. — Измъква се. Умолявам те.
Отново сграбчи ръката ми.
— Моля те!
— Добре, добре. Щом означава толкова много за теб, ще дойда — отстъпих аз. — Макар да си мисля, че вдигаш прекалено много шум за нищо.
Уолтър ме прегърна, притискайки лицето ми в зловонната си подмишница.
— Свободата е много неща — заяви той, — но нищо не може да се сравнява с това. А сега да побързаме, че ще го изпуснем. След балона!
Прекарахме целия ден в преследване на балона. Подтичвахме в болезнен тръс, като спирахме от време на време за глътка метакса, задъхани, потни, кашлящи и давещи се — път след път, километър след километър, докато накрая не изпаднах в нещо като транс и се движех, без да знам какво всъщност правя. А през цялото време Уолтър викаше като обезумял: „След балона!“.
Настигнахме го късно вечерта, когато и двамата бяхме така изтощени, че не можехме да продължим нататък, дори и да искаме.
— Повече не мога — закашлях се аз. — Имам нужда от почивка!
Още докато произнасях това в сгъстяващата се тъмнина и под пълната луна, двамата излязохме от малката горичка и видяхме, че балонът се снижава грациозно на около четиристотин метра от нас в поле зад висока телена ограда. Намирахме се някъде в покрайнините на Северен Лондон, макар че и досега нямам представа къде точно.
— Пипнахме те! — ликуващо изхъхри Уолтър. — Капанът щракна!
Лепнахме се за оградата и загледахме как жертвата ни се снишава в полето пред нас. Двамата пътници хвърлиха въжета на трима мъже на земята, които побързаха да привържат коша за кръг от дебели железни пръти; балонът бавно се спусна в центъра на кръга. След кацането си приличаше на някаква голяма медуза, изхвърлена на брега — самият балон се превърна в безформена маса с тънки гъвкави пипала, разпилени във всички посоки.
— Жаден съм — изстенах аз.
Беше се почти стъмнило, някъде от дясната ни страна се виждаше ред улични лампи. Петимата, които вече се бяха превърнали в тъмни силуети, провериха балона, като подръпнаха всяко въже, за да се уверят, че са го закрепили добре, след което тръгнаха към другия край на полето, минаха през един портал, заключиха го и изчезнаха в нощта. Луната вече беше високо в небето и къпеше света в призрачна бледа светлина. Беше много тихо.
— Часът за разплата наближава — напевно каза Уолтър. — Съдбата зове.
— Скапан съм — промърморих аз.
Останахме на мястото си около половин час, докато се съвземем, отпивахме от метаксата и накрая, по настояване на Уолтър, прескочихме несигурно телената ограда и се помъкнахме към балона. Оказа се по-далеч, отколкото изглеждаше, и когато най-сетне стигнахме до него, и двамата бяхме зачервени и задъхани. Паднахме на колене и изпълзяхме под издуващия се тънък балдахин. Виеше ми се свят и се чувствах доста зле. Не беше забавно.
— И сега какво? — попитах аз, кашляйки.
Уолтър шумно се изсекна в балона.
— Малко графити, мисля — каза той. — Взе ли спрея?
Винаги си носехме спрей за графити и го извадих от джоба си.
— Отлично — изкиска се той и ме лъхна на вкиснало и метакса. — Хайде. Трябва да опънем балона, за да е равен. Революция!
Изправихме се несигурно и следвайки даваните шепнешком инструкции на Уолтър, хванахме материята и задърпахме в противоположни посоки, сякаш разгъваме чаршаф. Повторихме упражнението по дължината на балона, докато не превърнахме безформената купчина смачкан найлон в широко, равно елиптично платно, което се вълнуваше на лекия ветрец.
— Спреят! — прошепна Уолтър. — Дай ми спрея!
Подадох му спрея. Уолтър се наведе и изписа с огромни букви ДА ВИ ГО НАЧУКАМ ОТЗАД! Дръпна се назад да се възхити на творението си на лунна светлина, после клекна и добави СЛС АТАКУВА ОТНОВО! и СМЪРТ НА МЛЕК… — последната дума си остана недописана, защото боята свърши.
— Така им се пада — изкиска се тихо той. — Копелета!
— Добре — казах аз. — Свършихме си работата. А сега да се махаме. Онези хора могат да се върнат всеки момент.
Направих няколко крачки към оградата, но спрях, когато си дадох сметка, че Уолтър не помръдва.
— Какво правиш? — изсъсках. — Хайде. Да вървим.
Уолтър обаче продължи да стои и да се взира в балона. Промърмори нещо под нос, бръкна в джоба си и извади кибрит. Последва още мърморене.
— Какво каза? — изръмжах аз. — Искам да се махна оттук.