— Не е достатъчно — измърмори Уолтър. — Трябва ни по-голям жест.
— Какво?
— Трябва да го пуснем.
— Какво искаш да кажеш, Уолтър?
— Да — каза той, повишавайки глас от вълнение. — Трябва да го пуснем. Да го надуем и да го пуснем да лети. Да върнем балона на народа. Какъв жест само. Ще станем прочути като Малкълм Магъридж9!
Уолтър забърза към коша, обърна го на една страна и започна да бърника бутилките с газ.
— Ще запаля горелката — каза той. — Ти развържи въжетата.
— Какви ги говориш, Уолтър!
— Не разбираш ли? Точно затова се озовахме тук. Трябва да надуем балона и да го пуснем в небето. Всичко е съвсем ясно.
— Майтапиш се!
— Не, не. Това е нашата мисия. Върви да развържеш въжетата.
— Няма да стане.
— Трябва да го направиш. Наш дълг е.
— Няма да го направя, Уолтър. Това е прекалено!
Обърнах се и си тръгнах, но той се втурна след мен, хвана ме за рамото и ме обърна. Очите му горяха, на устните му беше избила пяна.
— Развържи проклетите въжета — озъби се. — Иди и го направи. Това е важно.
За първи път ми повишаваше тон и това ме изнерви.
— Добре, добре — казах аз. — Ще го направя. Успокой се.
Запрепъвах се около кръга метални пръти, като развързвах въжетата едно по едно, докато Уолтър палеше горелката. Тя засъска гневно и изплю син пламък хоризонтално към основата на балона.
— Господи — закашлях се аз, докато развързвах последното въже и бързах към коша. — Някой ще ни види.
— Сега не е време да се тревожим за това — отвърна Уолтър. — Помогни ми да издигнем балона.
Клатейки глава и борейки се с напъните да повърна, хванах долния край на балона и го вдигнах така, че отворът му зейна като огромна червена паст. Междувременно Уолтър пусна газта до последно и се зае да ми помогне. Двамата стояхме мълчаливо под балона, увити в материята, с високо вдигнати ръце; чудовището се издуваше до нас като някакво гигантско дебело черво.
— Хайде, скъпи — подканваше го Уолтър. — Пълни се! Пълни се!
Дълго време като че ли не се случваше нищо. После балонът бавно започна да се издува, като се движеше насам-натам по тревата. Издигна се на няколко стъпки, падна, издигна се отново и пак падна, докато накрая не започна да се издига право нагоре към небето, като непрекъснато набираше скорост. Повлече коша със себе си. Двамата се дръпнахме назад, а въжетата се влачеха навсякъде около нас като змии в тропическа джунгла.
— Успяхме! — извика Уолтър и вдигна ликуващо ръце. — Изпълнихме дълга си. Балонът… аааа!
Последното стреснато възклицание бе резултат на това, че пристъпих напред, хванах едно висящо от коша въже и го увих няколко пъти около мършавия му врат, като го вързах бързо на възел и отскочих, когато той полетя във въздуха с изцъклени очи и ритащи крака. Направих го, защото бях пиян, уморен и ядосан на Уолтър, че ми е повишил тон. Но най-вече го направих, защото докато седях насред онова поле, вонящ, премръзнал и изтощен, внезапно ми хрумна, че вече не съм щастлив от скитническия живот. Всичко беше престанало да е забавно и се бе превърнало в нещо като задължение. Исках да се махна от Световната лига за свобода и убийството на единствения й друг член ми се струваше най-категоричния начин да подчертая решението си. Постъпката ми беше инстинктивна, почти лишена от злонамереност. Просто реших, че това е най-правилното нещо, което може да се направи.
Докато всички тези мисли се въртяха в замаяната ми глава, балонът се издигаше бързо в небето над мен. Едва различавах как Уолтър се мъчи да развърже възела, като се клати бясно напред-назад и рита с крака. Едната му обувка падна и ме улучи в рамото, докато мръсните му панталони се смъкнаха до глезените, сякаш за да подсилят безславния му край. Белият му задник лъсна на лунната светлина. Чух задавен вик „Шпионин!“, след което той изчезна, понесъл се в лицето на огромната луна, все по-нагоре и по-нагоре, високо над покривите на Северен Лондон.
— Сбогом Уолтър! — извиках след него. — Беше забавно.
Върнах се бавно в централната част на града, като по пътя довърших освободената бутилка метакса и някъде призори се свлякох в един вход на Странд.
Именно там ме откри Емили — пиян-залян, вонящ, почти в несвяст и обрасъл с петгодишна коса и брада. Нямам никаква представа дали беше минала по чиста случайност, или в това имаше пръст някаква по-висша сила. Вдигнах очи и я видях точно пред мен, млада, лъчезарна и прекрасна както винаги.
— Хайде, Рафаел — нежно рече тя. — Не можеш да живееш така. Ела с мен. Аз ще се погрижа за теб.
9
Малкълм Магъридж (1903–1990) — майстор на английската проза, журналист и тв водещ. — Б.ред.