И така ме натовари на задната седалка на едно черно лондонско такси със свалени прозорци, защото вонях ужасяващо, и поехме в пролетната утрин към Нанибрук Хаус. А там сякаш ни очакваха, защото бях посрещнат на прага от пуфтящ зачервен доктор, качен горе, изкъпан, избръснат, прегледан, облечен в нови дрехи и т.н. И от този момент станах съвсем нов човек.
Една последна случка, за да завърша разказа за онези пълни със случки години с Уолтър.
В следобеда в деня на пристигането ми в „Нанибрук“, докато седях в дневната и все още се аклиматизирах към топлината, чистотата и комфорта на заведението, на Пътни Хил настана огромна суматоха. Профучаха пожарни, линейки и полицейски коли, чух бръмченето на няколко хеликоптера. Обитателите се скупчиха при прозорците, предполагайки, че е станала автомобилна катастрофа. Скоро обаче се чу вестта, че някакъв балон с вързан под него гол мъж паднал насред Тибетс Корнър и за най-голям ужас на директора всички се втурнаха навън да видят с очите си ставащото.
Вътре остана само един човек — моя милост. Трябва да подчертая, че не го направих, защото се чувствах виновен за смъртта на Уолтър. Никак даже. Макар да се беше случила само преди няколко часа, цялата тази работа вече ми изглеждаше толкова далечна, че сякаш нямаше нищо общо с мен. Беше част от някакъв друг свят. Друг живот. Бях продължил напред.
Не, останах, защото така можех да преместя няколко пула на дъската за табла. Когато се върна двайсет минути по-късно, Бърни Мтембе откри, че потенциално печелившата партия се беше превърнала в нещо неспасяемо. Това беше първата от дългата му поредица загуби през следващите девет години, която щеше да направи финансовото положение на Бърни доста несигурно, а моето доста по-солидно — нещо, което и двамата не бяхме очаквали.
— Спука ме от бой, човече! — изплака той. — Трябва да спра проклетата табла. Направо ме съсипа!
5.
Преди малко се случи нещо доста смущаващо. Някой почука на вратата на замъка. Тя си има голямо месингово чукче, позеленяло от годините — и някой чукаше с него. Седем или осем пъти. Бум-бум-бум — звукът отекваше в дома ми като серия ниски, боботещи стонове. Доста се стреснах, повярвайте ми.
Никой не ме посещава в замъка с изключение на доктор Банън, но той идва само в петък, а днес е четвъртък. Не познавам никого от съседите — всъщност не познавам никого никъде — и затова не мога да си представя кой ли може да е. Цялата случка ме изкара от релси. Искам да бъда оставен на мира, за да продължа със смъртта си. А сега някой чука на вратата ми. Все едно изнасилва тишината ми.
Предполагам, че трябваше да ида да видя кой е. Да му кажа да се маха и да ме остави на мира. Бях обаче толкова изненадан от звука, толкова разтревожен, толкова засегнат, че просто не можех да помръдна. Останах си на мястото на върха на стълбата, с флумастер, замръзнал насред живота ми с Уолтър, а около мен се чуваше бум-бум-бум. Накрая блъскането спря, но дори когато тишината се възцари отново, ефектът си остана като вълнички по повърхността на езерце. Мина почти половин час, преди да се захвана отново за работа.
Сега се чувствам по-спокоен. Сигурен съм, че няма да се повтори — сигурно някой просто се е загубил или в района обикалят Свидетели на Йехова. Нищо, за което да се тревожа. Наистина се надявам да не се повтори. Подобно нещо помрачава удоволствието от писането. Размътва ореола. А дотук всичко вървеше толкова добре.
Вече е около два следобед и като се изключат прекъсванията за глътка вино и две кратки дремки, работя вече повече от 48 часа. Все още не изпитвам абсолютно никаква умора. Тъкмо обратното, колкото повече будувам, толкова по-буден се чувствам. Гърбът ми е малко схванат, гърлото малко раздразнено и очите малко изцъклени, но иначе се чувствам отлично. Даже повече от отлично. Великолепно. Разкриването на миналото сякаш изпълва настоящето с напълно неочаквана жизненост. Кълна се, че крайниците ми се отпускат и започвам да пиша по-бързо.
Вече съм стигнал до половината на дългата галерия, заемаща цялата източна страна на замъка. Както можете да видите, това е доста привлекателно помещение, високо и просторно, с два огромни прозореца, взиращи се на изток към океана. Светлината се лее по паркета и сутрин в галерията е толкова светло, че можех да духна свещта и да работя на светлината на деня. Сега обаче паля свещта отново, защото слънцето се е спуснало на запад и всичко потъва в сенки. Непрекъснато кихам заради прахта.
Вчера към шест вечерта бях на прага на източната галерия и тъкмо се готвех да напусна фоайето, когато получих нещо като прозрение.