До този момент в писмото ми нямаше някакъв основен метод. Просто се бях втурнал напред с единствената цел да разкажа колкото се може повече за живота си през седмицата, която ми остава, преди да си глътна хапчето. Не работех според някакъв основен замисъл. Просто исках да запиша всичко. Изобщо не таях в себе си някакви „по-високи“ цели.
Всичко това се промени, когато стигнах до входа на източната галерия — събитие, което съвпадна почти точно с началото на приключенията ми с Уолтър. В продължение на няколко абзаца значението на това съвпадение на история и място ми убягваше. Едва след като изписах близо триметрова колона в галерията, възможностите на положението внезапно ме осениха като ослепително ярък проблясък.
Защо да не организирам писмото си така, че всяко убийство да съответства на конкретно помещение? Да го задържа между четири стени, в една площ, подобно на галериите на музей, всяка посветена на определен исторически период. По този начин всяко убийство, подобно на брънка на верига, ще си остане само за себе си, част от историята и същевременно самостоятелно. Представете си само! Стаята на Уолтър Х. Галерията на лорд Слагсби. Салонът на Кийт Крийм. Места, на които можете не само да четете за нечия смърт, но и да влезете в нея. Да я почувствате как се развива около вас, подобно на калейдоскоп от думи и образи.
— Каква блестяща идея! — извиках на самия себе си и гласът ми отекна глухо в пустото ми обиталище. — Не пиша просто предсмъртно писмо. А създавам нещо, което хората могат да изживеят. Шедьовър на интериорния дизайн!
Захласнат от просветлението, захвърлих флумастера и забързах нагоре към купола да обмисля добре идеята, като не пропуснах да си налея голяма чаша гъсто червено вино, което да прави компания на разсъжденията ми.
Очевидната трудност бе в това, че бях извършил десет убийства през живота си, а замъкът ми имаше само девет помещения — четири на партера, четири на горния етаж със същите размери и едно мазе (вижте плана на партера).
Към това се добавяше фактът, че мисис Бъншоп, вярна на природата си на вбесяваща дърта вещица, беше заела по-голямата част от две помещения в началото на писмото, оставяйки ми само седем стаи, в които да опиша други девет убийства.
За момент ми се струваше, че идеалният ми план няма да се получи, подобно на пъзел с прекалено много елементи. После обаче ми хрумна, че източната галерия и съответното помещение над нея са всъщност с размерите на две стаи, обединени в една, и следователно можеха да съдържат по две убийства. Така щях да успея да наместя останалите, като последното (което, разбира се, беше първото ми) ще бъде извършено горе в спалнята ми. Тази последна смърт беше сравнително кратка и щеше да ми остане достатъчно място да обясня какво се случи преди три нощи с Емили, преди да завърша прилежно писмото си при изхода към покрива. Очертаваше се сложна задача, изискваща внимателно планиране, но определено беше осъществима. Извиках възторжено и си налях втора чаша вино, за да отпразнувам случая.
Ето го вече и плана на писмото ми. Край с безмозъчното писане презглава. То ще бъде заменено с уверена процесия на думи и спомени, които да ме поведат достойно към часа на гибелта ми. Във всяка стая ще има част от миналото ми; а между стаите — във фоайето, по стълбите и на горната площадка, прекъсвайки злодеянията ми като бели квадрати между черните на шахматна дъска, ще бъдат подредени последните дни от моето настояще. Може би ще е невъзможно да запазя двете напълно отделени. В края на краищата, някои убийства са по-продължителни от други, някои стаи също са по-големи, така че миналото може спокойно да излезе от бреговете си и да нахлуе в настоящето, а настоящето пък може да изтича дразнещо в пространството, отредено на миналото. Като цяло обаче, ако успея да създам едно макар и несъвършено описание на миналото си от едната страна на вратата и на настоящето от другата, ще постигна всичко, което искам.
— Ще бъде най-великолепното предсмъртно писмо на всички времена! — възкликнах възбудено, докато слизах надолу да продължа работата си. — Писмото, слагащо край на всички писма. Писмото, на което ще подражават всички бъдещи писма. Мога дори да се появя във вестниците!
Първата промяна, която трябваше да направя незабавно, бе да намаля размера на буквите. Досега пишех доста едро, всяка буква беше с размерите на зрял орех, така че дори от разстояние и с лошо зрение като моето да можете ясно да прочетете написаното.
Запазването на този почерк обаче щеше много бързо да изяде наличното ми пространство. Щях да напредвам твърде бързо от стая в стая и това щеше не само да провали идеята ми „едно убийство — една стая“, но и да запълни всички стени, преди да съм разказал и половината от историята си.