Затова реших да пиша по-пестеливо и смалих буквите от размера на орехи до стафиди. Читателят вече нямаше да може да чете от разстояние. От по-голямото съсредоточаване очите започваха да ме болят, лакътят и китката също запротестираха, но поне вече можех да побера всичко. Малко по-нататък можех да увелича буквите, ако видя, че до крайната ми цел има още пространство. Да оставям свободно място ми се струваше толкова неприемливо, колкото и да остана без място.
Със смаления почерк и ясните идеи нещата наистина потекоха свободно. Флумастерът летеше по стената като кънка по лед, думите се подреждаха ред след ред като маршируващи мравки. Писмото ми сякаш оживяваше, изпълнено с внезапно чувство за смисъл и цел. Сякаш не беше писмо, а митично създание, препускащо през замъка ми, а аз в качеството на дребен старец съм се вкопчил отчаяно в гърба му. До зазоряване бях запълнил цялото пространство между входа на галерията и северната му страна, късно вечерта бях изписал северната стена, а през ранния следобед горкият стар Уолтър се спускаше към Пътни Хил, завързан към гигантски балон, а писмото стигаше до първия прозорец на галерията. Където се намирам в момента.
Дотук нещата вървяха добре. Забавлявам се неимоверно и с нетърпение очаквам да умра. Непрекъснато запявам какво ли не, от арии на Вагнер до хитове от шейсетте, и час по час се отдръпвам от стената, сякаш танцувам — нещо, което не съм правил откакто дъртофелницата с рибешките устни пристигна в „Нанибрук“. Хапчето си стои доволно в джоба на пижамата ми заедно със Снимката. От време на време ги вадя смутено, за да видят какво съм направил дотук. Разбира се, те са неодушевени предмети, но ми харесва да си мисля, че по свой начин одобряват досегашните ми усилия.
Естествено, не всичко върви по вода. Никак даже. Колкото по-навътре навлизам в писмото, толкова повече проблеми се появяват.
Например долните части. Имам предвид долните части на колоните. Вече споменах какво усилие ми коства да пиша при тавана, на четири и половина метра височина. Също толкова, ако не и по-изтощително е да работя в другия край на стената, при пода. Ако иска да доведе колоната колкото се може по-близо до пода, човек трябва да коленичи и да се превива, сякаш се моли, да свива рамене и да гъне ръце все повече с всеки следващ ред. Когато най-сетне стигнеш цокъла на около една стъпка от пода, на практика стоиш на глава и в носа ти непрекъснато влиза дразнещ прахоляк. Отново се зачудих дали да не стесня параметрите на писмото, но и този път се отказах. Физическият дискомфорт лесно се превъзмогва от изключителното впечатление, което оставя стена, изписана от тавана до пода на последователни колони. Без болките в гърба писмото ми нямаше да бъде и половината от това, което е.
Друго препятствие са отворите за вратите. Не забравяйте, че писмото не се пише по една непрекъсната стена. Трябва да имаш предвид всякакви ъгли и чупки. То е като река, която се вие, гърчи и мята; и докато посоката му е винаги една, например от ляво надясно, има места, където курсът му се отклонява или прекъсва — също като река с нейните камъни, пясъчни ивици, бързеи и водопади.
В повечето случаи объркването не е твърде голямо. При правите ъгли, например между стените, е съвсем ясно, че долната част на лявата колона продължава в горната част на дясната.
Отворите за вратите обаче са по-голямо предизвикателство. При стигането до тях започваш да се питаш дали да не продължиш в съседната стая, без да нарушиш хода на разказа? Как читателят (ако се приеме, че ще има такъв) ще разбере, че когато повествованието прекъсва при пода от едната страна на отвора, ще продължи на тавана от другата страна?
За мен отговорът е очевиден, но пък и аз съм авторът. Един страничен човек би могъл да се обърка ужасно, а това не върши работа. Искам смъртта ми да бъде гладък и плавен напредък, а не препъваща се и залитаща борба от една несигурност към следваща. Искам посоката й да бъде очевидна и неизбежна, каквато в много отношения бе посоката на живота ми.
И тъй, как да покажа ясно как върви предсмъртното ми писмо? Мога да напиша със закъснение предговор към целия разказ, в който да обясня как точно трябва да се чете. Нещо от сорта на „Моля запомнете, че всеки път, когато стигне врата, повествованието продължава в стаята от другата страна“. Това обаче ми изглеждаше доста тежко и непохватно, както и идеята над всяка рамка да сложа надписи „Моля, преминете в съседното помещение“, „Влез“ или „Насам, ако нямате нищо против“.