Накрая се спрях на по-простото решение да слагам дълга стрелка от мястото, където разказът спира от едната страна на вратата, до мястото, откъдето продължава от другата страна. По този начин, подобно на хваната на въдица риба; вниманието бива теглено неотклонно от долната част на една колона през ъгъла и нагоре до началото на следващата. Изглежда малко тромаво, като нещо, което ще намерите в детско блокче, но поне върши работа. По-добре тромаво и ясно, отколкото спретнато и объркано.
Не искам да се захласвам на тема долни части и входове. Те наистина представляваха трудност, но в никакъв случай непреодолима. По-голяма, макар и по-трудно доловима грижа, която ме тревожи много повече, е паметта.
Винаги съм смятал, че паметта ми е ако не съвършена, то почти безпогрешна. Имам невероятна способност да си спомням миналото с такива подробности, че дори малки детайли от разговори, водени преди деветдесет години, си остават в съзнанието ми като рибешки кости в гърло. Естествено, не мога да си спомня всичко — да запазиш цялата си история е все едно да се разхождаш с пълната поредица на Енциклопедия Британика, закрепена на главата ти — но повечето неща са си на място, подредени в потайни кътчета на мозъка ми като книги по рафтовете на библиотека. Достатъчно ми е само да си помисля: „И така, какво стана през това и това време?“, и е много вероятно спомените да са налице. Може да ми се наложи да потърся малко — ако умът ми е библиотека, каталогът й е под всякаква критика — но обикновено рано или късно намирам целта си. Малко спомени съм изгубил през последните сто години.
Или поне така си мислех. Сега обаче започна да ме обхваща съмнение. Например отначало бях напълно убеден, че мисис Бъншоп е всъщност мисис Бърлап. Нямам абсолютно никаква идея защо, нито откъде ми е хрумнало името Бърлап, но вече бях завършил историята й и описвах замъка си, когато изведнъж истината ме удари като гръм от ясно небе.
Бях, меко казано, ужасен. В края на краищата, бях убил проклетницата. Да забравиш имената на жертвите си е най-лошата форма на неучтивост. Много по-лоша от самото им убиване. Наложи се да отделя трескав половин час в корекции, заличаване на Бърлап и изписване на правилното име.
Отначало се надявах, че това е просто изолиран случай, моментна грешка, поради което не споменах за нея вчера. В началото на източната галерия обаче, докато описвах първата си среща с Уолтър, внезапно захвърлих флумастера и извиках съкрушено:
— Директорът на „Нанибрук“ беше мъж!
Поради някаква необяснима причина го бях запомнил като жена, като някакво доста злонамерено женско присъствие, обикалящо среднощните коридори с подлога, пола от туид и голяма връзка ключове. Да сбъркаш име е едно. Да сбъркаш пол, особено на мъжествен и брадат тип като Норман Стопард, беше грешка, граничеща със старческо оглупяване. Отново бях принуден да спра работата си и да се върна забързано назад, за да издиря всички споменавания на „тя“ и да ги заместя с двойно подчертано „той“.
Трябва да призная, че бях дълбоко изнервен от тези грешки. Нямаше да е толкова зле, ако просто бях забравил името на Бъншоп, ако на мястото, където трябваше да е то, имаше просто бяло петно. Тревожа се не от самата загуба на памет, а от факта, че вместо да губя спомени, неволно ги фалшифицирам. Бърлап вместо Бъншоп. Жена вместо мъж. Основни промени в гоблена на моето минало. Изваждане на едни конци и смяната им с други със съвсем различен цвят. Повреждане на картината.
Това е най-тревожното. В края на краищата, спомените са това, което определя Аза; чувството, че имаме корени, минало, път преди настоящето. Фалшифицирането на това минало, било то и неволно, е все едно да принизим самите себе си. Не искам да се принизявам. Искам да съм издигнат. Искам да умра, знаейки откъде идвам.
Сега е четири часа по-късно, около 18:30, и се чувствам много по-добре. Мисля, че по-рано бях малко истеричен. Почеркът ми определено прилича на почерка на човек на ръба на пречупването — мъчно разбираем и неравен, криволичещ нагоре-надолу по стената като релсите на увеселително влакче.
Отскачането до покрива обаче много ми помогна да се успокоя. Гледах как зимното слънце залязва, след което поседях известно време в купола, пушейки цигара от цигара, загледан към смрачаващия се океан. Беше много тихо, много спокойно и усетих как грижите ми се стопяват. В края на краищата, две грешки едва ли заслужават пълномащабна екзистенциална криза. От сега нататък просто ще действам. Ще записвам онова, което си мисля, че е станало, и ако истината е напълно различна, тъй да бъде. Пък и какво е истина? Нима Арчи и Уолтър са по-малко истински, защото животът им се основаваше на фантазии? Разбира се, че не. Важно е онова, в което вярваш.