Отпих от питието си и обмислих предложението. Кийт определено не беше от хората, с които съм си представял, че ще деля квартира. От видяното досега оставах с впечатление, че апартаментът със сигурност щеше да е шумен, разхвърлян и ужасяващо обзаведен, ако можеше да се съди по облеклото му. От друга страна, на хоризонта не се очертаваха по-добри предложения, пък и може би наистина беше време да започна да живея малко по малко, както бе казала Емили. Затова гаврътнах остатъка от уискито и с известен трепет приех предложението.
— Супер, човече! — извика той. — Направо супер. Пием по още едно тук и тръгваме. Групата и без това ще свири в полунощ. Единично уиски, нали?
— Всъщност тройно.
— Аха, ясно. Супер. Живот в бързата лента. — Кийт се надигна и отиде при бара, но минута по-късно се върна, за да заеме пари за поръчката. — Малко съм закъсал в момента — призна той. — Проблем с превода от агента ми в Нашвил.
Бандата на Кийт свиреше в подземен клуб на Уиндмил Стрийт. Заведението беше задимено и претъпкано, с бар в единия край, сцена в другия и покрит с каменни плочи под, който беше хлъзгав от разлените питиета. Пристигнахме малко преди полунощ, точно когато група на име „Маджик Лизърдс“ завършваше последното си парче.
— Ще ида да кажа на другите, че сме тук — надвика другарят ми какофонията, която се лееше от тонколоните. — Ти вземи питиетата.
Той си запробива път през тълпата, а афроприческата му подскачаше нагоре-надолу като плажна топка в неспокойно море. Аз пък се добрах до бара и взех бира за новия си приятел и два тройни скоча за себе си. Едва успях да отпия от първия, когато Кийт се върна. Изглеждаше развълнуван и подръпваше яростно косата си.
— Положението е сериозно, човече — изпуфтя той, докато бършеше очилата си. — Адски сериозно. Дейв е аут.
— Дейвли?
— Да. Свири на кийборда. Току-що си вдигнал чукалата и напуснал играта. Групата е прецакана.
— Не можеш ли да намериш някой друг?
— Не и за толкова кратко време. Другите са в добро състояние. Това за мен ли е?
Той грабна бирата си и я пресуши на един дъх.
— Навремето свирех на пиано — казах аз. — Преди години. Един канадец ме научи. Много приятен тип.
Споменах го, колкото да поддържам разговора. Реакцията на Кийт обаче беше моментална.
— Разкошно! — извика той, захвърли цигарата си, сграбчи ме за ръката и ме засили към сцената. — Още щом те видях, разбрах, че си в бизнеса. Имаш онова измъчено блус излъчване.
— Не, не! — запротестирах аз. — Нямах предвид това. Свирех неща като „Затанцувай, майко Браун“. Не мога да свиря това, което се свири тук.
— Спокойно, човече, всичко ще бъде супер. По-бързо, излизат след няколко минути.
— Не мога да го направя. Невъзможно е.
— Няма невъзможни неща — извика той и ме забута напред. — Виж само какво направи Рик Уейкмън!
Двайсет минути по-късно, солидно подкрепен с още няколко уискита, бях на сцената и свирех на клавирните с група, която щеше да стане една от емблемите на седемдесетте. Тълпата пощуря. Кийт ме окуражаваше с вдигнати палци, а аз се забавлявах неимоверно, особено когато погледнах надолу и видях едно изключително красиво момиче да зяпа към мен и устните му да оформят думите „Искам те“.
„Това е животът“ — помислих си аз.
Бандата, на която станах най-ненадейно член, се състоеше от петима души. Освен моя милост в нея влизаше Лайнъс, китара и вокал, Отис с мандолина, цитра и от време навреме клавесин, Либи — бас, и Големия Баз, един от най-дебелите хора, които съм виждал, на барабаните. Оказа се, че четиримата се запознали в колеж по изкуствата и обикалят малките клубове вече почти три години, без кой знае какъв успех.
Лайнъс бе движещата сила на бандата. Той пишеше песните, пееше и беше фронтменът на групата, а останалите се разполагахме малко зад него. Мършав пъпчив младеж с рехава брада и силен манчестърски акцент, той носеше едни и същи пурпурни панталони с широки крачоли през цялото време, през което го познавах. Чух, че по-късно здравата се пристрастил към наркотиците и станало почти невъзможно да се работи с него, особено по време на записа на деветчасовата му рок опера „Хамлет, принцът на Мос Сайд“10. През краткото ни време заедно обаче той беше много дружелюбен, макар че здравата можеше да се вкисне, ако направиш грешка при свиренето.
— Прееба средната част — крещеше ми неведнъж по време на двугодишното ни сътрудничество. — Никога не преебавай средната част.
Спомените ми за първото ни представление са донякъде объркани поради факта, че бях не само пиян, но и бях пушил канабис за първи път през живота си. Знам, че започнахме с „Любовен тайфун“, като Лайнъс крещеше акордите, докато свиреше (ми мажор, до, ла мажор, фа и т.н.), след което продължихме с бурна петнайсетминутна версия на „Квинтесенция на прахта“. Определено прецаках няколко средни части и изсвирих цялата „Песен за Дорис“ в неправилна тоналност (сол мажор вместо ре мажор), но като цяло мисля, че се представих сравнително добре. Пък и имайки предвид, че не бях припарвал до пиано почти четвърт век, а преди това единственият ми музикален опит беше свиренето на кокни песни в немски лагер за военнопленници, изпълнението ми си беше направо чудесно. Колегите ми музиканти определено си мислеха така. Когато накрая завършихме с „Танжерски апокалипсис“ и слязохме от сцената, всички се заеха да ме тупат по гърба и да ми предлагат да вляза в бандата.