— Лицето ти подхожда, човече — каза Лайнъс, запали чудовищен джойнт и ми го подаде в малкия килер зад сцената, който минаваше за гримьорна. — Какво ще кажеш? Искаш ли да се включиш?
Усмихнах се и дръпнах здраво от джойнта.
— О, да — отвърнах. — Искам да се включа. Определено искам да се включа.
Пък и как бих могъл да не искам да се включа, когато бандата така очевидно бе скроена за човек с гадни наклонности като мен. Разбирате ли, те се наричаха „Екзекуторите“. Ако това не беше знак, не знам какво би било.
Днес като че ли никой не е чувал за „Екзекуторите“. Бяха захвърлени на бунището на музикалната история и само маниаците на тема рок и колекционерите на редки записи си спомнят нещо за тях. Песните им от време на време се появяват по радиото, обикновено като въпроси в среднощните викторини, но като се изключи известната им носталгична стойност, приносът им в канона на поп музиката е почти напълно забравен.
Навремето обаче бяха големи. Много големи, особено на континента, където неразбираемата им лирика и дългите инструментални сола ги издигнаха едва ли не до култов статус. Разбира се, когато се присъединих към тях, до разцвета им имаше още време (в онези дни не бяха сключили дори един договор за албум), но много от песните, които по-късно щяха да станат така популярни, вече фигурираха в репертоара им. „Любовен тайфун“, първото парче, което изсвирих с тях, по-късно остана трийсет и една седмици в класациите, като стигна до осмо място, а „Квинтесенция на прахта“, „Жено, о, жено“, „Мирна експлозия“ и „Сексуален алхимик“ бяха предопределени за хит парада в началото на седемдесетте. „Фантасмагория Еликсъс №3“, която написах заедно с Лайнъс, остана три години хит номер едно в Македония, а по-късно била използвана като основна музикална тема в кампанията на филипинския президент Маркос.
Всичко това обаче беше в бъдещето, заедно с частните самолети, белите ролс-ройси, разбитите хотелски стаи и пълните стадиони по време на световните турнета. Докато аз бях с тях, бандата беше незначителна и свиреше само по клубове, пъбове и църкви; ако случайно се появяхме на някое по-престижно място, то бе винаги в полунощ в средата на седмицата, когато така или иначе нямаше публика. Фреди Меркюри веднъж ме щипна по задника и ме поздрави за солото ми в „Плодов изгрев“; помня и как „Дорс“ ни почерпиха по едно питие, след като ни бяха гледали в „Марк“, но като цяло с нищо не се отличавахме от останалите хиляда и една незначителни групи, свирещи в края на шейсетте.
— Мислиш ли, че някога ще станем големи? — попитах веднъж Лайнъс.
— Е, по-малки не можем да станем — отвърна той.
Живеехме заедно — аз, Лайнъс, Кийт, Отис, Либи и Баз — в голяма триетажна къща на Кингс Роуд, на чийто партер се намираше музикалният магазин на Кийт. Магазинът беше малък и опърпан и през двете години, през които го познавах отблизо, нито веднъж не бе посетен от някого, който би могъл да се нарече клиент. Хората от време на време надникваха с молба да бъдат упътени, да събират дарения за Армията на спасението или да се спасят от внезапния дъжд, но никога не се застояваха и не проявяваха абсолютно никакъв интерес към „Джетро Тъл“ или последния тематичен троен албум на Франк Запа и „Мадърс ъф Инвеншън“. Кийт седеше по цял ден зад шперплатовия тезгях, пушеше трева и четеше „Рекърд Мирър“, прахта се трупаше по рехавите рафтове за плочи, а мръсните витрини ставаха все по-мръсни. Все пак успя да направи една продажба в началото на 70-те, пиратски запис на Пит Сийгър и „Литъл Боксес“, но точно тогава беше толкова друсан, че предложи страшно ниска цена за касетата и в крайна сметка излезе на загуба.
— Това е временен застой — оптимистично твърдеше той. — Музиката е непостоянна дама.