И това не беше, защото не опитваше. Всеки път, когато се заформяше парти или изпълнение, той полагаше огромни усилия да се наконти и да завързва с всяка жена съдържателен разговор. Предвид броя на партитата и изпълненията, законите на статистиката сами по себе си би трябвало да му гарантират поне няколко успешни удара.
Такива обаче нямаше. Жените отхвърляха Кийт по същия начин, по който човешките тела понякога отхвърлят чужди органи (бързо и бурно). Черните му очила, буйните бакенбарди, ужасяващото чувство за мода и афроприческата предизвикваха инстинктивно желание за повръщане у представителките на нежния пол.
— Виж онази птичка там, човече — казваше той, кимайки към нацупена хубавица в другия край на стаята. — Цяла вечер ми хвърля погледи. Сигурно ме разпознава.
— Мислиш ли?
— О, да. Това е като в музиката. Лицето ти става забележимо. Стой тук, човече. Имам работа в любовното измерение.
И заминаваше, за да се върне пет минути по-късно с килнати настрани очила, след като е получил бърз и категоричен шамар през лицето.
— Явно си търси някой не така успял — промърморваше той. — Всеки с вкуса си.
За чест на Кийт трябва да отбележа, че нито веднъж не показа, че неуспехите го смущават. Съдейки по приказките му, човек можеше да остане с впечатление, че е най-големият любовник във Великобритания. Не минаваше нито ден, без да ни разказва истории за снощните си мърсувания — въпреки факта, че всички много добре знаехме, че снощи си беше легнал рано на надуваемия дюшек с чаша „Хорликс“ и поредния брой на „Рекърд Мирър“.
Фасадата му падна само веднъж. Бяхме само двамата, лежахме по гръб насред Хайд Парк и пушехме трева, когато Кийт внезапно избухна в сълзи.
— Аз съм един шибан провал, човече — изплака той. — Абсолютен загубеняк.
— Няма такова нещо — опитах се да го утеша аз.
— Напротив, има, човече. В сравнение с мен и най-големият загубеняк на света е един шибан успех.
— Стига, Кийт. Положението не е чак толкова лошо. Я си дръпни.
— Каквото и да докосна, се превръща в лайна. Провалът е изписан на челото ми.
— Не си прав, Кийт.
— Напротив, съм! — изкрещя той и скочи на крака. — Виж ме. Виж ме и ми кажи, че провалът не е изписан върху мен, от глава до пети.
Погледнах го и се принудих да призная, че в думите му имаше известна истина. Все пак предпочетох да премълча и вместо това се опитах да проявя малко повече позитивизъм.
— Изглеждаш супер, Кийт. Всички са на това мнение. Ти си нашият модел за подражание.
— Така ли? — подсмръкна той.
— Просто си изпреварил времето си. Един ден хората ще видят в теб иноватора, какъвто си всъщност.
— Май си прав — каза той, докато бършеше сълзите си и си оправяше прическата. Мисля, че болката е цената, която плащаш, за да бъдеш на върха. Като онази песен на Хендрикс…
И започна надълго и нашироко да обяснява защо „Джими Хендрикс Експириънс“ никога няма да са същите, след като басистът Ноъл Рединг напусна, за да формира „Фат Матрис“. В края на проповедта беше напълно забравил за емоционалния си изблик.
— Казвам ти, човече — дуднеше той. — Всяка сутрин една птичка чака автобуса на спирката пред магазина и съм сигурен, че ми хвърля погледи. Заради музиката е. Не могат да устоят. Май ще й направя услугата да я опъна и ще я пусна да лети.
Единственото, на което се наслаждавах повече от секса през този период, макар и съвсем малко повече, беше правенето на музика. Което бе може би изненадващо, тъй като никога досега не бях проявявал особени музикални наклонности. (Емили винаги ми се подиграваше за ужасно фалшивото ми пеене.) Но през двете ми години с „Екзекуторите“ открих за своя собствена изненада, че всъщност далеч не съм лош музикант. Напротив, бях доста добър, като се имаше предвид всичко. Разбира се, нужни ми бяха няколко седмици да опозная репертоара на групата, но след като си намерих мястото (или по-скоро, след като пръстите ми си намериха мястото), всичко тръгна великолепно.
Вярно, никое от парчетата ни не беше особено сложно — макар че припевът на „Минно поле Вермичели“ с неговите минори и мажори беше гадничък — и след като хванеш основната мелодия, имаше простор да импровизираш и украсяваш. Дългите инструментални сола бяха запазената марка на бандата и в зависимост от това къде свирехме и колко сме надрусани, можехме като цяло да сме сигурни, че ще превърнем едно относително просто парче в нещо като симфония на Бетовен. Усилията ни намираха забележително добър прием, макар че понякога нещата излизаха от контрол — като онзи път в един клуб в Дептфорд, когато изпълних едночасово соло на орган, в края на което цялата публика си беше или тръгнала, или заспала, или, както в един нещастен случай, взела свръхдоза.