Освен че свирех на кийборда, осигурявах беквокал на някои парчета, като се оказах особено добър в „Шу-би-ду-би-ду-ла“ от „Мирна експлозия“ и „Тра-на-на-на-ну“ от „Жено, о, жено“. Мой беше писъкът в „Психеделичен психопат“, четях Шекспировия монолог в „Квинтесенция на пръстта“, а най-авангардната ми изява беше триминутното солово изпълнение на звънец във „Фантасмагория Еликсъс №3“. Имаше известни спорове дали солото да е мое или на Големия Баз, но тъй като именно аз бях предложил звънеца, честта в крайна сметка се оказа моя. Когато песента беше издадена като сингъл в средата на седемдесетте, много след като Кийт се беше преселил на оня свят, звънецът беше премахнат — по мое мнение, във вреда за парчето като цяло.
Работехме здраво върху музиката си и дните, в които не репетирахме поне по три часа (в моята стая, естествено), бяха рядкост. Освен това повечето вечери имахме еднократни изпълнения, за които товарехме оборудването в микробуса на Отис, разтоварвахме го, изсвирвахме две-три парчета, товарехме отново, разтоварвахме на Кингс Роуд, качвахме всичко обратно в апартамента (по-точно в моята стая), след което сядахме на дълго обсъждане на представянето ни. („Прецака шибаното арпеджио на «Любовен тайфун», Раф! — крещеше Лайнъс. — Прееба цялата песен!“). И ако животът ми като хипи беше пълен с удоволствия, в него имаше и изненадващо много работа.
Не че имахме нещо против, защото здравата работа в крайна сметка се отплащаше. Колкото повече репетирахме и свирехме, толкова по-добри ставахме, а колкото по-добри ставахме, толкова повече се забавлявахме. Разбира се, всички банди имат високо мнение за себе си, но в нашия случай тази самоувереност не беше неуместна. Наистина бяхме добри. Много добри. И накрая хората започнаха да го забелязват.
Не се случи за една нощ. Групата бе съществувала три години, преди да вляза в нея, но без да постигне голям успех; появата ми също не ознаменува незабавен обрат в положението. Месеците обаче се изнизваха, шейсет и девета премина в седемдесета и после в седемдесет и първа и постепенно започнаха да ни предлагат по-големи изпълнения, по-добри сцени, срещу повече пари. Започнахме да правим турнета из страната (и веднъж в Люксембург); за нас се появиха статии в музикалната преса; станахме номер едно на една от страничните сцени на фестивала на остров Уайт (макар и най-малката) и дори свирихме на Кептън Бийфхарт, когато имаше изпълнение във „Финсбъри Астория“.
Съмнителни на вид хора в костюми започнаха да идват при нас и да ни питат дали не си търсим мениджър (отклонявахме предложенията им). Лайнъс се уреди да направи няколко сесии с Мериън Фейтфул, а аз за малко да свиря в един албум на Донован, но накрая той се спря на друг изпълнител; приех го с облекчение, защото музиката му не ми допадаше особено. Дори се говореше, че може да свирим на Уудсток, макар че в крайна сметка не се получи.
Репутацията на бандата растеше неотклонно през 1971 г., докато през декември, сред оглушителните фанфари в музикалната преса, „Екзекуторите“ подписаха договор за рекордна сума с „Дека“ и следващата пролет щяха да издадат първия си платинен албум „Химни на космическия морж“.
Тогава обаче аз вече не бях с тях и мястото ми на пианото беше заето от някой си Дейв Гитънс, който се оказа същият Дейв, чието първоначално напускане беше причина да вляза в групата.
През октомври 1971 г., два месеца преди триумфалното подписване на договора, аз убих Кийт и това събитие ме засили към един далеч не толкова бляскав живот. Не че имам някакви съжаления. На седемдесет и една бях твърде стар, за да ставам рок звезда.
Чистосърдечно признавам, че убийството на Кийт беше трагедия. Не защото се случи, а защото се случи по време, когато след години непрекъснати провали нещата за него най-сетне бяха започнали да потръгват.
Подобрението за Кийт се случи по време на — а и до голяма степен благодарение на — потръгването на нещата за „Екзекуторите“. Той така и не призна връзката, пък и ние не повдигнахме въпроса, но нашият успех се отърка и в него и колкото по-добре вървяха нещата за нас, толкова по-добре вървяха и за Кийт.
Започна се с пиратските записи. През годините Кийт беше натрупал сериозна колекция записи на бандата и с растежа на репутацията ни започна да пробутва копия на всеки, който проявяваше интерес. Скоро се разчу, че ако искаш нещо на „Екзекуторите“ (а не забравяйте, че това беше преди излизането на първия албум на бандата), трябва да се обърнеш към Кийт Греъм. Преди да се усети какво става, Кийт вече въртеше ако не рекордна, то поне постоянна търговия зад шперплатовия тезгях на „Музикална въртележка“, като ни плащаше скромна или по-скоро мизерна комисиона за всяка продажба.