— Важното в случая не е финансовата част, а това какво правя за имиджа ви — обясняваше той. — Разпространявам вестта. Ако мислите за себе си като за Исус, аз съм вашите десет апостоли.
В „Музикална въртележка“ се навъртаха все повече посетители и Кийт започна да продава и другите си записи. Албуми, останали недокоснати години наред, с пожълтели от времето обложки, най-сетне започнаха да намират купувачи. Ричи Хевънс замина, „Търтълс“ също, както и „Биг Брадър енд дъ Холдинг Къмпани“, преди Джоплин, лайв в Сиатъл. Пробута целия си Пит Сийгър и повечето албуми на Рамблин Джак Елиът, като му се наложи да поръча още неща на „Грейтфул Дед“. Дори намери купувач на цялата колекция на Тайни Тим; самият Кийт призна, че очаквал това да се случи, „когато свинете започнат да летят“.
Момичетата престанаха да бъдат така пренебрежителни към него, когато се опитваше да бъбри с тях по време на изпълненията, тъй като знаеха, че е приятел на бандата. Големите клечки в музикалната индустрия вече не му казваха да се разкара, когато се присламчваше при тях на партитата. „Мюзик Еко“ дори пусна негова снимка, макар че в текста под нея се казваше, че бил Арета Франклин.
Най-драматично и повратно от всичко бе, че Кийт си намери приятелка.
Вярно, Марси не беше най-предразполагащата жена. Носеше дебели кръгли очила, имаше повече брадички от Баз и бе единственият човек с по-космати крака от тези на Кийт. Освен това бе изключително агресивна и имаше навика да се нахвърля с юмруци и ритници срещу онези, с които не се съгласяваше, което, ако питате мен, означаваше срещу всички.
Тези неща обаче като че ли нямаха никакво значение за Кийт, който бе абсолютно предан на Марси. И тя на свой ред бе абсолютно предана на него. Двамата бяха толкова отдадени един на друг, че нямаха почти никакво време за останалите, така че от момента, когато се срещнаха (на едно изпълнение в клуб „Кроудеди“), комуникацията между Кийт и нас се сведе почти до нула. Което беше добре, защото Марси не обичаше той да разговаря с други хора.
В общи линии, такова бе положението в онази мразовита октомврийска нощ на 1971 г.
Кийт беше излязъл с Марси, както правеше през повечето вечери. И тъй като за първи път от месеци нямахме изпълнение, останалите се бяхме разположили в стаята ми, слушахме записи и пушехме хашиш. Освен бандата имаше десет-единайсет други хора, в това число и един плешив американски поет, който час по час ставаше и рецитираше творбата си, в която се говореше предимно за умиращи деца и може би поради хашиша караше всички ни да се заливаме от смях.
Мислехме да идем в някой клуб и затова бях облякъл най-хипарските си червени панталони с пайети и тензухена риза. С напредването на вечерта обаче така завъртяхме главите, че идеята да се местим ставаше все по-непривлекателна и накрая я зарязахме съвсем. Вместо това се размазахме в стаята ми, работехме усърдно върху голямото блокче марокански хашиш и водехме продължителна и понякога доста разгорещена дискусия дали вселената не е просто нищожна частица от тялото на някакво върховно същество — нещо, което лично аз не приемах.
Някъде около полунощ, когато американският поет, слава богу, изгуби съзнание в дневната, решихме да опитаме малко ЛСД. Аз обаче не бях в настроение и докато другите си махаха главите, се качих горе за глътка чист въздух.
В стаята на Кийт има голям тавански прозорец, от който можеш да се изкачиш на покрива. Изпих чаша вода и се измъкнах през него, като междувременно раздрах тензухената си риза. Бях ужасно друсан и когато видях тиквата, отначало си помислих, че имам халюцинации. Едва когато изпълзях до нея, шляпнах я с длан и опрях буза върху грапавата й оранжева кора, осъзнах, че е истинска.
„Тиква — помислих си. — Тиква на покрива. Ама че странно.“
Тиквата се намираше в ъгъла между наклона на покрива и тухления парапет в края му. Предположих, че Кийт я е сложил там, макар да нямах идея с каква цел. Може би нещо във връзка с деня на Вси светии, до който оставаха само две седмици. Изправих се несигурно, като се олюлявах опасно до парапета, наведох се и се опитах да вдигна гигантския плод. Оказа се ужасно тежък и трябваше да напрегна всичките си сили, за да го избутам до горната част на парапета. Тиквата бе толкова огромна, че едва успявах да я обхвана с ръце.