Отначало не можах да повярвам на очите си.
— Емили! — извиках аз, изтичах и спрях пред постамента, върху който бе седнала. — Емили, ти ли си?
— Здравей, Рафаел.
— Изобщо не ми изглеждаш изненадана!
— Не съм. Гледах те, откакто дойде откъм Адмиралтейската арка. Ела, седни до мен.
С мъка се качих на постамента и се излегнах до нея.
— Направо невероятно — казах аз.
— Кое?
— Срещата ни, разбира се. Сигурно е най-голямото съвпадение от… ами от миналата ни среща. Сякаш винаги се натъквам на теб, след като съм…
— Какво?
Щях да кажа „убил някого“, но разбира се, Емили не знаеше нищо за убийствата ми и реших, че е най-добре да си остане така.
— След като си какво?
— След като си помисля за теб — побързах да кажа аз. — Винаги се появяваш точно след като си помисля за теб.
— Може би ме призоваваш като дух — разсмя се тя. — Може да съм твоят вълшебен гений.
— Ти си моята любов, Емили — казах аз, поемайки ръката й. — Обичам те. Липсваш ми. Не мога да живея без теб.
Тя ме прегърна и се сгуши до мен.
— Ама че глупости говориш, Рафаел. Винаги си говорил глупости. Не знам защо изобщо те търпя.
— Защото и ти ме обичаш.
— Така ли? — разсмя се тя.
— Омъжи се за мен — казах аз, затваряйки очи. — Още не е твърде късно. Аз съм само на седемдесет и една. А ти изглеждаш като току-що навършила осемнайсет.
— Ласкател.
— Сериозно говоря.
Тя погъделичка носа ми.
— Не и тази нощ, Рафаел. Но все пак, благодаря.
Опрях глава в бедрото й.
— Къде беше през последните години? — попитах я аз, вдишвайки аромата й.
— О, тук-там. Нищо особено. Ти обаче здравата си се забавлявал, доколкото виждам.
— Да — въздъхнах аз. — Много се забавлявах. Станах поп звезда, представи си. Точно сега обаче ми е малко гадно. Господи, колко ми е гадно.
Тя не каза нищо, само се премести по-близо до мен. Звукът на дишането й ме унасяше и макар да се опитвах да остана буден, да се възползвам максимално от малкото време, което имахме заедно, не след дълго заспах. И когато се събудих, нея вече я нямаше. На мястото й бе… Уолтър. Горкият Уолтър, опрял брадичка върху ръцете си, загледан прочувствено нагоре към сивеещото небе преди зазоряване.
— Седите на моя лъв — каза той.
Още един ден. Още една жертва. Още един живот. Започваме отново.
Малка история в края на историята — поредното от онези шантави съвпадения, осейващи живота ми като раковини по корпуса на океански лайнер.
Две години след описаните по-горе събития се спотайвах между книжните рафтове на общинската библиотека на Уестън сюпър Меър и търсех къде най-добре да оставя една пълна с кучешки лайна кесия, когато забелязах отворена книга на съседната маса. Ако беше друга книга или отворена на друга страница, несъмнено нямаше да й обърна внимание. Тази обаче привлече вниманието ми и ме накара да прибера кесията в джоба си и да се вгледам. Разбирате ли, на страницата имаше снимка на Марси.
Книгата представляваше тънко томче, озаглавено „Жените убийци от нашето време“, и главата, кръстена „Черната вдовица на рока“, разказваше странната история на Марси Гудфелоу. Открих (не за огромна моя изненада), че последната била „психопат от класически тип“, която имала навика да си избира нищо неподозиращи мъже на рок концерти, да им завърта главите и да им вижда сметката. Правила го няколко години наред и сигурно щеше да го прави още, ако не бе проявила дързостта да извърши последното си убийство по такъв зрелищен начин (чрез стоварване на тиква върху главата на жертвата си) и на такова публично място (насред оживена лондонска улица). По-късно в съда признала, че е извършила шест убийства, но твърдяла, че е невинна за смъртта, заради която била арестувана, и настоявала, че тиквата просто се стоварила от небето. Никой не й повярвал и тя била затворена за неопределено време в строго охранявано заведение за психично болни престъпници.
Прочетох това с интерес и със значително облекчение. Не само защото не бях заподозрян за смъртта на Кийт, но и защото историята ме освободи от тормозещото ме чувство за вина заради станалото. Така или иначе е щял да бъде убит, помислих си аз. Просто съм ускорил процеса. Всъщност с изпускането на тиквата сигурно съм спасил живот. Бог знае колко още хора щеше да убие Черната вдовица на рока, ако не я бяха арестували онази нощ. Всичко това ме накара да се почувствам доста добре и с огромна безгрижна усмивка на лице се заех да заложа кесията с кучешки лайна.