7.
Реших, че имам криле, когато бях на около четири, макар че сигурно съм подозирал за тях от първия миг, когато съм можел да мисля за подобни неща.
Разбира се, повечето деца в един или друг момент си представят, че са надарени с магически сили. В моя случай обаче това беше нещо повече от въображение. Аз наистина имам криле. Или поне две малки бучки в горната част на гърба си, от двете страни на гръбнака, в които със сигурност се криеха криле. Сгънати криле, готови да се разгънат и да запляскат в подходящия момент.
Имам тези бучки от раждането си. Баща ми веднъж ме заведе на доктор заради тях и той с типичната за съсловието си липса на съобразителност заяви, че ставало въпрос просто за изкривяване на костите. Аз обаче знаех истината. Знаех, че са криле.
Никога не са ми причинявали болка, не са ме притеснявали и не са правили каквото и да било. Просто са си там, сгънати, очакващи. Никога не говоря за тях. Дори Емили, която ме познава по-добре от всеки човек на този свят, не знае за крилете ми. Ако ме погледнете, няма и да си помислите, че ги имам. Те са моята специална тайна.
Още се надявам, че може някой ден да изникнат, макар да подозирам, че вече е твърде късно и че след всички тези години сигурно са съсухрени и не стават за нищо. Въпреки това продължавам да си мечтая. Би било хубаво да полетя, пък било и само за малко. Животът на земята може да бъде ужасно сив и болезнен. Копнея да се издигна до някакво по-голямо задоволство.
В момента е ранният следобед на четвъртия ден от предсмъртното ми писмо и все още се чувствам тип-топ. Даже по̀ тип-топ от вчера, когато пък бях по̀ тип-топ от завчера. С всеки изминал час имам чувството, че се подмладявам. Катеря се и слизам по стълбата като цирков артист и откривам, че протягането и навеждането вече не ме мъчат толкова, колкото в началото. Дори зрението ми се подобрява. Тази сутрин успях да зарежа свещта за почти четири часа. Нещата стават по-ясни.
Все още почти не спя, макар че на два пъти подремнах за половин час горе в купола. Сякаш от очакването на вечния сън, в който скоро ще се поставя, тялото ми е твърдо решено да се възползва максимално от оставащото му време на будуване. Никога не съм се чувствал толкова жив. Клепачите ми са леки като етер, умът ми е остър като скалпел.
Дотук планът ми убийствата да се свързват с конкретно пространство работи доста добре. Историята на Уолтър се побира спретнато в лявата страна на източната галерия, а на Кийт — в дясната, като входът и прозорците играят ролята на буфери между двата разказа. Успях да наблегна допълнително, че става въпрос за два отделни периода от живота ми, като пуснах две дебели линии по прашния паркет по следния начин:
Разказът ми за вчерашните събития пък се вмести почти идеално в мястото между прозорците. Сърцето ми се стопля, когато виждам как повествование и архитектура действат в пълна хармония помежду си.
Сега обаче съм оставил източната галерия и със закрепена на челото свещ, от която по носа ми капе восък, съм се върнал обратно във фоайето на замъка.
Слава богу, няма повече кризи на паметта като вчерашните. Няколко запъвания, да (естествено, акордите на „Любовен тайфун“ са ми мажор, до, ла мажор, сол, а не ла мажор, фа), но те далеч не са фатални. До стотния ми рожден ден остават седем дни и си мисля, че ми е позволено да забравям някои неща!
Даже имам чувството, че мозъкът ми сякаш иска да се поправи след предишните си простъпки и ми поднася не само спомените, имащи отношение към задачата, но и такива, за чието съществуване не съм и подозирал.
Например сигурно ще си спомните, че докато бях при прозорците на галерията малко преди срещата ми с Кийт Крийм, извиках на Емили: „Парите не растат по дърветата, нали така?“. Беше просто подхвърлена, случайна фраза. Но докато я пишех, внезапно си спомних, че като дете твърдо вярвах, че парите наистина растат по дърветата.
Разбирате ли, в градината на Уайт Лодж имаше стара слива, чиито клони през пролетта изсипваха порой от бели цветчета по тревата. Баща ми казваше, че дървото било вълшебно и че освен тлъстите пурпурни сливи раждало и пари.
— Не, не ражда — възразявах аз.
— Напротив, ражда — засмиваше се той. — Виж! — Посягаше към листата и сваляше ръката си с едно пени между пръстите. Разбира се, беше съвсем прост трик, криеше пенито в ръката си, преди да я вдигне, но всеки път ме убеждаваше.
— Още! — виках аз. — Още!
И той отново протягаше ръка и я сваляше с пенита, шест пенита, шилинги и фардинги, а аз тичах наоколо и се мъчех да видя откъде точно ги бере. Баща ми береше още желирани бонбони, карти от кутии за цигари и топчета, докато накрая не казах на икономката ни мисис Егс, че вече не е нужно да ходи да пазарува, защото просто можем да си откъснем всичко необходимо от клоните на вълшебното дърво.