Всеки петък джипът на доктор Банън приближава с дрънчене откъм селото и ми кара продукти. Мисля, че е смятал да го прави само временно, докато се настаня в замъка, но временните неща са най-постоянни и сега завися изцяло от него. Подозирам, че не би имал нищо против да престане да го прави, но е твърде добър, за да откаже, а аз съм твърде гаден, за да му дам такава възможност. Пристига винаги в три следобед, никога по-рано или по-късно, и посещенията му са единственото фиксирано събитие в иначе безвременното ми съществуване. Както винаги, днес той пристигна точно на минутата, спря на тревата пред замъка и избибипка с клаксона, за да ме предупреди, че е тук.
— Добър ден, доктор Банън! — извиках аз, докато излизах от жилището си и затварях вратата след себе си. — Доста е хладничко.
— Определено — изхъхри той, докато слизаше от колата, отваряше задната врата и вадеше кашон със стоки. — Мисля, че скоро ще завали и сняг. На прага ли да оставя нещата?
— Да, да. Идеално. Просто ги оставете някъде.
Той се помъкна към вратата, като поглеждаше с крайчеца на окото си изцапаната с мастило пижама, прашните ми крака и покритото с восък лице. Явно беше разтревожен от външния ми вид и хриптенето му се засили. Не каза обаче нищо. Подобно на всички лекари, доктор Банън крие картите си плътно до гърдите.
— Тази сутрин имахме най-прекрасния изгрев — казах аз, мъчейки се да го накарам да се отпусне: открил съм, че винаги пациентът успокоява доктора, а не обратното. — И снощи залезът беше изумителен. Огромен и червен като стопена скала. Сякаш природата се подготвя за новото хилядолетие, не мислите ли? Сама си пуска фойерверки.
Той ме погледна несигурно, като се мъчеше да проумее думите ми. Боя се, че доктор Банън не схваща особено добре как точно работи умът ми.
— Четох, че било свързано с озоновия слой — изпуфтя той. — Заради прекалено многото спрей дезодоранти или нещо подобно. Повреждали атмосферата.
— Ако това е повреда, тогава да бъде по-сериозна! — разсмях се аз. — Много по-сериозна. Колкото по-голяма повреда, толкова по-добре!
Доктор Банън се добра до вратата и остави кашона на горното стъпало, след което се върна задъхан за втория товар.
— Изглеждате добре, мистър Финикс — отбеляза той, връщайки разговора на по-твърда почва. — Изключително добре.
— Да не би да намеквате, че преди не съм изглеждал добре, доктор Банън? — шеговито попитах аз.
— Не, не, ни най-малко. Просто ми изглеждате… ами по-жизнен. Направо бих казал, че се подмладявате.
— Нима? Е, приятно ми е да го чуя. Не се безпокойте, аз ще взема последния.
Извадих останалия кашон припаси от багажника и го отнесох при вратата. Доктор Банън вече беше оставил втория си товар на стъпалото и вдигаше една консерва праскови, която беше паднала по пътя.
— Планирате ли нещо за Коледа? — попита той, докато прибираше консервата в кашона.
— Нищо — отвърнах аз. — Просто тиха вечер, както обикновено. Вие?
— Ще бъдем при майката на Елси — каза той. — Малко е изкуфяла напоследък, така че предпочитаме да не я оставяме сама. Сигурно ще бъде приятно и спокойно, само че котките й правят дробовете ми на нищо.
И сякаш за да наблегне на последните си думи, получи продължителен пристъп на кашлица; дробовете му издаваха такива ужасяващи хрипове и гъргорене, че двете чайки, които бяха кацнали на бойниците горе, се подплашиха и отлетяха с пълна скорост към брега. Кашлицата му стана толкова силна и неудържима, че цялото му тяло се разтресе и се наложи да се облегне с две ръце на стената на замъка, за да не падне на земята. Превит на две, с рамене, които се издигаха и спускаха, приличаше на Сизиф, търкалящ грамадния си камък нагоре по склона.
— Добре ли сте? — загрижено го попитах аз.
Той кимна.
— Ще… хррр… хррр… мине след малко.
— Да ви потупам ли по гърба?
— Не! — задавено отвърна той и хриптенето му се засили от перспективата за физически контакт. — Само… хррр… хррр… хррр… минутка.
Продължи да се тресе и хрипти още известно време и започвах да се чудя дали да не го натоваря в джипа му и да го сваля долу в цивилизацията, когато пристъпът спря така внезапно, както и беше започнал. Като се изключи лицето му, което бе придобило тъмен нюанс на пурпурното и бе плувнало в пот, доктор Банън изглеждаше съвсем нормално.
— Съжалявам за това — изпуфтя той. — И тъй, докъде бяхме стигнали?
Оправи ризата си, чиято яка се бе изкривила, отиде сковано при колата си и затвори задната врата. После извади бележник от джоба си и започна да отмята продуктите със стар оръфан молив.